— Какво намери? Не е задължително да е хубаво. Всичко ще свърши работа.
— Как така всичко ще свърши работа? Не вярвам да искаш приятелката ти да прилича на излязла от разпродажба на евтин благотворителен базар.
— Мери, това е нова блуза. Атина я купи през последната ваканция. Какво прави в това чекмедже?
— Можеш да я питаш. Закачила е рамото на някаква бодлива тел. Закърпих го, но ще я носи ли? Не и тя, малката дама…
— Чудна е, от кашмир. Ела… — Тя я метна към Джудит, която я хвана сякаш беше семенце на магарешки бодил — толкова беше лека и мека. Кашмир! Никога не бе имала блуза от кашмир. А тази беше малиновочервена — един от любимите й цветове.
— Ето, това е една хубава памучна карирана блуза, с малка кръгла якичка. Бог знае защо Атина я е изхвърлила. Явно й е омръзнала. И чифт шорти. Носеше ги в училище за игра на хокей. Запазих ги, защото си помислих, че може да свършат работа на Лъвдей.
Мери ги вдигна за обща преценка. Бяха от синьо памучно трико, широки като поличка. Лъвдей ги одобри.
— Точно това ни трябва. Ще свършат работа, нали, Джудит? О, Мери, блестяща си! — Наведе се да я прегърне, като обви мършавите си ръце около шията й в задушаваща прегръдка. — Ти си най-добрата Мери на света. Сега, Джудит, бързо върви да ги облечеш, защото искам да ти покажа всичко останало.
Джудит отнесе чуждите дрехи в стаята си. Влезе и затвори вратата след себе си и церемониално ги нареди на леглото като майка си, когато трябваше да се преоблече, за да отиде на парти. Действително, макар че беше съвсем обикновена събота, Джудит се чувстваше като че ли тя самата се готви да отиде на парти, защото всичко в тази възхитителна къща, самата й атмосфера създаваше усещане за празненство.
Но… и това беше дори по-важно — за момент тя се оказа сама. Не помнеше кога за последен път е оставала истински само със себе си, без някой да й говори или задава въпроси, да се сблъсква или намесва, или да й нарежда какво да прави или да престане да прави, или да извиква спомени, или да привлича вниманието й. Тя откри, че това е най-голямото облекчение. Сама. Само със себе си, в отделна своя стая, заобиколена с пространство и безмълвни, галещи окото предмети, и покой. Отиде до прозореца, отвори го и се облегна напред, за да погледа белите гълъби и да послуша сладкото им гукане.
Сама. Толкова неща бяха се случили и от толкова дълго време. Седмици. Дори месеци. Коледа в Плимут, цялата бъркотия с опаковането на къщата Ривървю, пазаруването за училището и сбогуването накрая. И после „Сейнт Урсула“, където не можеш да се усамотиш нито за секунда.
Сама. Разбра колко беше й липсвал луксът на уединението и осъзна, че този случаен комфорт винаги ще бъде важен за нея. Удоволствието да бъде сама със себе си не беше толкова духовно или сетивно, като носенето на копринени дрехи или плуването без бански, или разходка по абсолютно празен плаж само с приличащо гърба ти слънце. Човек се възстановява от усамотяването. Освежава се. Тя гледаше гълъбите и се надяваше поне за момента, че Лъвдей няма да дойде и я извика. Не че не ценеше Лъвдей, която беше безкрайно добра и гостоприемна. Просто имаше нужда от време да събере отново и да преориентира личното си чувство за идентичност.
От много далече, от линията на гората, долетяха пушечни изстрели. Мъжете, които все още стреляха в далечината по гълъбите. Внезапният звук, разкъсал тишината, накара белите гълъби да се разлетят от Стойките си и възбудено да хвърчат наоколо. Гледаше ги как се събират, отново издуват снежнобелите си гърди и се залавят пак с почистването на перушината си.
Лъвдей не дойде. Може би търсеше някакви парцаливи дрехи, възможно най-различни от строгата дисциплина на училищната униформа. След малко Джудит затвори прозореца, свали своята униформа и, наслаждавайки се бавно на новостта, се облече в изхвърлените дрехи на Атина Кеъри-Луис. Като се движеше насам-натам, тя изми ръцете си (със сапун „Шанел“) и среса косата си, върза я отзад с чиста морскосиня панделка. Чак тогава отиде да се види в голямото огледало на вратата на гардероба. И беше смайващо, защото изглеждаше толкова различна. Пригладена и скъпа. Друго момиче, почти пораснало, и напълно ново. Видя самодоволното си изражение и не можа да сдържи усмивката си. Помисли си за майка си, защото това беше може би съвсем същото преживяване, което двете би трябвало да изпитват, но същевременно беше съвсем сигурна, че майка й в този момент едва ли би я познала.
Вратата се отвори рязко.
— Готова ли си? — попита Лъвдей. — Какво толкова прави? Забави се цяла вечност. Боже, колко си различна! Трябва да има връзка с Атина. Тя винаги има сензационна външност. Дори да си нахлузи стар чувал, изглежда прекрасно. Може би омагьосва всичко, което облича, и магията остава в него. Какво искаш да правим сега?