Стаята не беше много голяма и след великолепието на останалата част от къщата изглеждаше аскетична и доста тъмна. Мебелите бяха тежки, викториански, единственото легло — тясно и високо. Всичко беше безупречно подредено. Завесите бяха от тъмен брокат, мъжките четки с гръб от слонова кост лежаха грижливо подредени точно в центъра на висок скрин с чекмеджета. Имаше и снимка на Даяна в сребърна рамка, но нищо повече от личен характер. Беше стая, която не издаваше нищо.
— Ужасно е мрачна, нали? Но татко я харесва, защото винаги е била такава. Той не обича промените. И харесва банята си, защото е кръгла… Тя е в кулата, ето там, над портала, и той може да седи в малката си смешна вана и да чува как хората идват и си отиват, да слуша гласовете им и да отгатва кои са. И ако не ги харесва, може просто да си остане в банята, докато не чуе гласовете им на излизане. Така че явно разбираш, че не е много общителен.
— Той знае ли, че аз съм тук? — попита Джудит неспокойно.
— Господи, знае, разбира се, мама му каза. Не се тревожи, ще те хареса. Той предпочита да избягва само нейните досадни приятели.
След това слязоха долу и се отправиха на последната обиколка. Джудит вече беше започнала да се чувства леко объркана и смутена. И гладна. Сякаш вечност беше минала след закуската. Но Лъвдей беше неизтощима.
— Ти вече видя хола. Това е кабинетът на татко, и мъжките гардеробни. Ето тази великолепна съблекалня, която прилича на мъжки клуб, татко се затваря тук с часове всяка сутрин след закуска и чете „Коне и хрътки“. Погледни, не е ли внушителна? Мама я нарича тройната му зала. А тук е билярдната, понякога мъжете идват след вечеря и играят с часове посред нощ. Тя върши работа и при влажни следобеди. А това е трапезарията… вече подредена за обяд, както виждаш. А това е малка всекидневна, но не я използваме, освен ако зимната нощ не е мразовито студена. Няма да ти покажа приемната, защото и без това ще я видиш преди обяда. Ела да те запозная с госпожа Нетълбед.
И така те най-после стигнаха в кухнята, сърцето на всяка къща. Беше като повечето други корнуолски кухни, само че много по-голяма и на мястото на вездесъщата корнуолска кухненска печка имаше огромна кремава газова печка. Но имаше и добре познатата доза тъмнозелена боя, същата рамка за сушене на пране, висока до тавана, същия кухненски бюфет, отрупан с порцелан, същата огромна излъскана маса по средата на пода.
До нея стоеше госпожа Нетълбед и подреждаше парченца глазирани плодове върху сметанов сладкиш. Беше ниска тантуреста дама в розова престилка с ръкави и бяла престилчица върху нея и носеше покриващо и особено зле стоящо бяло памучно боне, нахлупено до веждите. Лицето й беше червено, глезените й подути от стоене на крака, но когато Лъвдей се хвърли към нея…
— Здравей, госпожо Нетълбед, ето ни и нас…. — нямаше нито мръщене, нито искане да не се пречка, защото приготвя блюдата за обяд, за Бога. Вместо това кръглите бузи на госпожа Нетълбед се надиплиха във влюбено изражение на чисто възхищение.
Мигновено стана ясно, че Лъвдей беше нейното съкровище, нейната радост.
— Боже ти мой! Това е бебчето ми! Ела и ми дай една хубава целувка… — Тя широко разтвори ръце с пръсти разперени като морска звезда и се наведе напред, цялата готова за целувката, която Лъвдей запечата на бузата й. — Виж ти колко си пораснала! Скоро ще станеш по-голяма от мен. Това е приятелката, която си довела…
— Казва се Джудит.
— Приятно ми е да се запознаем, Джудит.
— Приятно ми е.
— Идваш за уикенда? Ще е доста забавно. Голяма веселба ще падне с тая малка немирница.
— Какво ще има за обяд, госпожо Нетълбед?
— Ловджийско задушено, пюре от картофи и варено зеле.
— Ще има ли индийско орехче в зелето?
— Никога не готвя зеле без индийско орехче.
— В такъв случай може би ще го ям. Дойдоха ли вече мъжете?
— Току — що ги чух на двора, брояха убития дивеч. Утре ще обядваме заешки пай. Сигурно са в оръжейната и чистят пушките си. Ще свършат за десетина минути.
— Десет минути! — изкриви лице Лъвдей. — Умирам от глад!
Отиде до бюфета, отвори тенекиена кутия и извади няколко разкошни чаени бисквити. Даде една на Джудит и натъпка другите в устата си.
— Виж, Лъвдей…