— Знам. Ще си разваля апетита и няма да хапна нищо от прекрасния ти обяд. Ела, Джудит, да намерим мама и да видим дали ще ни даде нещо за пиене.
Намериха Даяна в приемната, мирно свита в ъгъла на широк кремав диван, където четеше роман. Пушеше с нефритово цигаре ароматна турска цигара, на малката масичка до нея имаше пепелник и коктейл. Когато те връхлетяха върху нея, нарушавайки спокойствието й, тя вдигна глава и приветливо се усмихна.
— Ето ви и вас, милички. Колко забавно. Добре ли прекарахте?
— Да, бяхме навсякъде и видяхме всяка стая, и поздравихме госпожа Нетълбед, а сега може ли да пийнем нещо?
— Какво искате да пиете?
Огледална маса бе до една от стените с акуратно подредени бутилки и сияйно чисти чаши.
— Иска ми се „Ориндж корона“, но не виждам тук.
— Онази ужасна шипяща гадост, която боядисва устата ти оранжева? Може би има някоя в килера? Позвъни на Нетълбед и виж дали не е скрила някоя някъде.
Звънецът беше на стената над масата. Лъвдей го натисна с палец. Даяна се усмихна на Джудит.
— Какво мислиш за милата ми къща?
— Хубава е. Но съм почти сигурна, че тази стая е най-хубавата от всички.
Наистина беше. Облицована, с паркет, постлан с килими, изпълнена със светлина и цветя. Тук нямаше скромни нарциси, а повече оранжерийни екзотични цветя, всичките червени, бели и цикламени, а в един ъгъл имаше китайска синьо-бяла порцеланова кашпа с дръвче камелия. Тъмните му лъскави клони бяха натежали от тъмнорозови цветове. Плътните завеси и покривките бяха от кремав брокат, всички дивани и столове бяха отрупани с дебели сатенени възглавници, светлозелени, розови и сини, които приличаха на множество прелестни, огромни варени сладкиши. На централната маса бяха спретнато подредени списания, задължителни за всяка уважаваща себе си провинциална къща. „Татлър“ за светски клюки, „Скеч“ за театър и балет; илюстрирани лондонски новини за текущите събития, и „Спортинг драматикс“ за състезанията. А също и „Поля, коне и лов“, последният „Вог“ и „Женски журнал“, и купчина ежедневници, които като че ли никога никой не е разгръщал.
Джудит копнееше да остане сама, да разглежда вечно, да попие всяка подробност, така че ако никога повече не дойде в тази къща, да може да си я представя безпогрешно. Високата рамка над камината беше боядисана в бяло, на нея имаше редица привличащи погледа порцеланови фигурки, група маймуни от майсенски порцелан. Над нея висеше портрет на Даяна, стройните й рамене — обвити в богато надиплен пепелносин шифон в поток светлина, който правеше царевичната й на цвят коса златиста. Имаше смях в нарисуваните сини очи и намек за усмивка на устните й, сякаш тя и художникът бяха посветени в най-интимната и забавна тайна.
Като видя силния й интерес, Даяна попита:
— Харесва ли ти?
— Това сте точно вие.
Даяна се разсмя.
— Абсолютно ласкателно. Но тогава значи Лаело винаги е бил ласкател.
Изгледът от високите прозорци вече й беше познат. Симетрично терасираната градина се спускаше надолу, за да се съедини с храстите и неравните ливади, пламнали от жълти нарциси. От едната страна имаше френски прозорец, който гледаше към малка затворена тераса, уединена като малка стая в самата градина. На гърба й имаше оранжерия и през стъклата й се виждаше пълзящ жасмин, пускаща филизи лоза, голям брой внушаващи завист старомодни плетени мебели. Всичко навяваше мисли за лято, обгарящо слънце, дълги лениви следобеди със студени питиета. Или може би китайски чай в много тънки чаши и сандвичи с краставици.
Беше потънала в очарователни фантазии, когато при нея дойде Лъвдей.
— Това е маминото специално кътче. Нали, маме? Тя лежи тук и се пече на слънце без никакви дрехи на себе си.
— Само ако няма никого наблизо.
— Ама аз съм те виждала да го правиш.
— Ти не се броиш.
В този критичен момент вратата зад тях тихо се отвори и се чу плътен глас.
— Позвънихте, мадам?
Господин Нетълбед. Лъвдей вече й беше казала, че той има язва на стомаха и следователно непредсказуемо настроение, но това не бе подготвило Джудит за неговото почтително и внушително появяване. Беше висок, белокос и съвсем хубав по един мрачен начин. Нещо като надежден предприемач. Дрехите му потвърждаваха това впечатление, защото носеше черно сако, черна вратовръзка и непромокаеми панталони. Лицето му беше бледо и сбръчкано, очите хлътнали и изглеждаше толкова внушителен, че Джудит се чудеше как хората събират кураж да го карат да прави нещо, да не говорим пък да му дават нареждания.
— О, Нетълбед, благодаря — каза Даяна. — Лъвдей иска нещо за пиене.