— Искам „Ориндж корона“, господин Нетълбед, а на масата няма.
Това искане беше последвано от дълго и напрегнато мълчание. Нетълбед не помръдна, просто беше вперил студените си очи в нея като че ли пронизваше мъртва пеперуда с дълга стоманена карфица. И Даяна не се обади. Мълчанието продължаваше. Ставаше неудобно. Даяна обърна глава и погледна Лъвдей.
Лъвдей със смирено изражение започна отначало.
— Моля, господин Нетълбед, бихте ли били така любезен да проверите дали има някоя „Ориндж корона“ в килера?
Лекото напрежение се стопи веднага.
— Разбира се — каза Нетълбед. — Мисля, че има цяла щайга. Ще отида да видя.
Той тръгна да излиза, но заговори Даяна.
— Мъжете върнаха ли се, Нетълбед?
— Да, мадам. Почистват се в оръжейната.
— Добре ли е минала сутринта им?
— Много зайци и гълъби, мадам. И два от много едрите.
— Боже, горката госпожа Нетълбед. Колко изкормване и чистене я чака.
— Може би ще й помогна, мадам.
Той излезе и затвори вратата след себе си. Лъвдей направи гримаса.
— Може би ще й помогна, мадам — подигравателно го изимитира тя. — Надут стар задник.
— Лъвдей!
Тонът на Даяна беше леден.
— Ами Едуард го нарича така.
— Едуард ще трябва да се държи по-добре. А ти знаеш прекрасно, че никога не трябва да искаш от Нетълбед и от когото и да било нещо за себе си, без да кажеш „моля“, и после да благодариш, когато го направят.
— Просто забравих.
— Е, не забравяй.
Върна се към книгата си. Джудит се чувстваше неловко, смалена и недодялана сякаш упрекът беше отправен към нея, но Лъвдей беше несмутима. Отиде и се прислони с подмилкване на гърба на дивана, така че тъмната й къдрава глава почти се допря до лъскавата златна на майка й.
— Какво четеш?
— Роман.
— Как се казва?
— „Времето по улиците“.
— За какво е?
— За любов. Нещастна любов.
— Мислех, че всяка любов е щастлива.
— О, мила. Невинаги. Не всяка жена има късмет. — Тя посегна към питието си — малка триъгълна коктейлна чаша, пълна със златиста течност. На дъното на чашата като рядко камъче или някакво странно морско създание се спотайваше една маслина. Тя отпи и остави чашата и в този момент вратата на гостната отново се отвори, но този път не беше господин Нетълбед.
— Татко!
Лъвдей скочи от дивана на майка си и се хвърли в отворените обятия.
— Здравей, бебчо! — Те се прегърнаха и целунаха, като той се превиваше, за да се изравни с нея. — Липсваше ни. И ето те сега, върна се отново…
Той разроши косата й и се усмихна на най-малката си дъщеря така, сякаш беше най-безценното същество на света. (Толкова обичана беше Лъвдей. От всички. Като се чувстваше малко не на място и виждаше това демонстративно поведение, каквото никога не беше срещала, на Джудит й беше трудно да не почувства леко бодване на завист.)
— Даяна!
С Лъвдей увиснала на ръкава му като кученце, той прекоси до мястото, където седеше жена му, наведе се и я целуна.
— Съжалявам, мила, закъсняхме ли?
Тя наклони глава да се усмихне право в лицето му.
— Ни най-малко. Един без петнадесет е. Прекарахте ли добре вие всичките?
— Прекрасно.
— Къде са Томи и Джеръми?
— Томи е на път. Джеръми ми чисти пушката.
— Добро момче.
Застанала при „зрителите“, Джудит умишлено прие приветливо и усмихнато изражение, за да прикрие шока си от това пристигане. Полковник Кеъри-Луис беше пълна изненада с възрастта си и тя за себе си реши, че прилича повече на баща, отколкото на съпруг на Даяна, а Лъвдей спокойно можеше да му е внучка. Вярно, че имаше изправената стойка на военен и вървеше с леката походка на едри крачки на човек с дълги крака, характерна за постоянно активните хора, но косата му или това, което беше останало от нея, беше бяла, а очите му, потънали дълбоко в сбръчканото му лице, бяха избеляло сини като на стар селянин. Обрулените му от вятъра страни бяха мъртвешки, носът му дълъг и като човка над подстригани по войнишки мустаци. Беше висок и много оскъдно сложен, облечен в много стар спортен костюм с къс голф от къртича кожа и тънките му като на щъркел прасци завършваха с обувки с дебели подметки, лъснати до кестенов блясък.
— Той каза, че това е най-малкото, което може да направи.
Той се изправи, освободи се от хватката на Лъвдей, оправи косата й с двете си ръце и се обърна към Джудит.
— А ти трябва да си приятелката на Лъвдей?
Тя го погледна в очите, видя, че са едновременно наблюдателни и добри, но по някаква причина невероятно тъжни. Което отново беше странно, защото срещата с жена му и дъщеря му явно на всички беше доставила голямо удоволствие. Но тогава той се усмихна и част от тъгата му се разсея. Той тръгна към нея с протегната ръка.