Но не. Мама никога не обсъждаше. Тя просто нареждаше.
— Получих писмо от баща ти, и ние с Джес ще трябва да се върнем в Коломбо.
Което направо си беше бомба, меко казано.
И още по-лошо.
— Решихме, че трябва да отидеш в „Сейнт Урсула“ на пансион. Директорката се казва госпожица Като. Бях при нея и всичко е уредено. Великденският срок започва на петнадесети януари.
Като че ли тя беше нещо като колет или куче, поставено в някаква кучешка колиба.
— Ами ваканциите?
— Ще ги прекарваш при леля Луиза. Тя много мило заяви, че ще се грижи за теб и ще те пази, докато нас ни няма. Ще ти позволи да живееш в най-хубавата й стая за гости и можеш да вземеш всичките си неща и да ги пренесеш при нея.
Това беше може би най-плашещото от всичко. Не че не обичаше леля Луиза. Докато бяха в Пенмарън, бяха я опознали достатъчно добре и тя беше много далече от това да е мила. Просто беше изцяло сбъркана. Стара — най-малко на петдесет — и леко плашеща, най-малкото с нея не ти е уютно. А Уиндиридж беше къща на стара жена, подредена и тиха. Двете сестри на име Една и Хилда, които работеха за нея като готвачка и прислужница, също бяха стари и необщителни, съвсем не като милата Филис, която хем правеше всичко за тях в Ривървю, хем и намираше време да се прави на препускащ демон на кухненската маса и да предсказва бъдещето по листенцата чай.
Вероятно ще прекарват Коледа при леля Луиза. Ще ходят на църква, после ще обядват печена гъска, а след това, когато мръкне, ще направят бърза разходка през игрището за голф до бялата порта, която стоеше високо над морето.
Не е особено вълнуващо, но за своите четиринадесет години Джудит беше изгубила някои от илюзиите си за Коледа. Празникът би трябвало да бъде като в книгите или на коледните картички, но никога не беше, защото мама не беше особено добра на този ден и неизбежно показваше тъжно нежелание да се кичи с бодлива зеленика или да украсява елха. През последните две години постоянно казваше на Джудит, че вече е прекалено голяма за подаръци в чорапче.
Всъщност като се замисли, Джудит констатираше, че майка й не беше много добра в нищо от тези неща. Не обичаше пикниците на плажа, правеше всичко възможно, за да отложи празнуването на рожден ден. Беше неуверена дори в шофирането. Те имаха кола, разбира се, много малка и очукана, модел „Остин“, но мама по-скоро щеше да намери какъв ли не претекст, за да не я изкара от гаража, твърдо убедена, че ще налети на някоя друга кола, ще загуби контрол над спирачката или няма да може да превключи скоростите, когато стигнат до наклон.
Но да се върнем на Коледа. Както и да я бяха прекарвали, Джудит знаеше, че не би могло да бъде по-зле от онази преди две години, когато мама настоя да останат известно време с нейните родители — преподобните господин и госпожа Еванс.
Дядо й беше енорийски свещеник в мъничка енория в Девън, а баба й беше съкрушена стара дама, която цял живот се беше борила с благовъзпитаната бедност и свещеническите жилища, построени за огромните викториански семейства. Бяха прекарали прекалено дълго време, сновейки напред-назад към църквата и обратно, и баба й подари на Джудит за Коледа молитвена книга. „О, благодаря, бабо“, бе казала Джудит учтиво, „винаги съм искала да имам молитвена книга“. И не добави „но не чак толкова“. А Джес, която винаги правеше всичко наопаки, беше пристигнала с групата и отнемаше цялото време и внимание на майка си, и в резултат през ден ядяха варени смокини и крем от нишесте вместо пудинг.
Не, нищо не можеше да е по-лошо от това!
Но дори така да е (като куче, което ръфа кокал, мислите на Джудит се връщаха към сегашната й болка), въпросът със „Сейнт Урсула“ постоянно я глождеше. Джудит дори не беше виждала училището, нито пък беше се срещала с ужасяващата госпожица Като. Може би майка й бе се страхувала от избухване на бунт и бе предпочела най-лесното измъкване, но и това нямаше смисъл, защото Джудит никога през живота си не се бе бунтувала срещу каквото и да било. Минаваше й през ума, че на четиринадесет вече би могла да опита. „Хедър Уорън от години знае как да постигне каквото иска и върти своя заслепен баща на малкия си пръст.“ Но бащите са различни. Пък и в момента Джудит си нямаше баща.
Влакът забави ход. Мина под моста (винаги се познаваше по промяната на звука под колелата) и спря със скърцане. Тя събра нещата си и излезе на перона пред гарата, която беше мъничка и приличаше на дървен павилион за крикет с много претенциозна дърворезба. Господин Джексън, гаровият надзирател, стоеше с очертан силует на светлината, която проникваше през отворената врата.