— Колко е приятно, че можа да дойдеш и да постоиш при нас.
— Казва се Джудит — осведоми го Лъвдей.
— Приятно ми е — каза Джудит и те се ръкуваха официално.
Пръстите му, обхванали нейните, бяха сухи и грапави. Лъхна я леката миризма на сакото му от туид и инстинктивно почувства, че той е стеснителен колкото нея. Това я накара много да го хареса и да пожелае от все сърце да го улесни.
— Погрижи ли се за теб Лъвдей?
— Да. Показа ми цялата къща.
— Хубаво. Значи вече ще знаеш къде си.
Той се поколеба. Не беше добър в незначителните разговори и за късмет в този момент ги прекъсна появата на втори господин, следван по петите от Нетълбед, който носеше пред себе си като обречен бутилка портокалова лимонада на сребърен поднос.
— Даяна, изпаднахме ли в немилост заради закъснението?
О, скъпи Томи, не ставай глупав. Хубава ли беше сутринта?
— Чудесна.
Томи Мортимър се спря за миг и заразтрива ръцете си, сякаш благодарен, че вече не е навън на студа, и очакващ с нетърпение успокояващо питие. И той беше облечен като за лов в елегантен голф и яркожълто яке. Лицето му беше момчешко, усмихнато и излъчваш хубаво настроение. Кожата му беше гладка, загоряла и безупречно избръсната. Обаче беше трудно да отгатнеш на колко е години, защото гъстата му коса беше почти бяла. Но това някак само акцентираше младежката пъргавост на стъпките му, целия малко театрален начин на пристигането му. Ето ме и мен, сякаш казваше той. Сега всички можем да започнем да се забавляваме.
Той прекоси стаята, за да целуне леко бузата на Даяна и после обърна вниманието си към Лъвдей.
— Хей, здравей, немирнице! Имаш ли целувка за своя заместник — чичо? Как върви училището? Превърнаха ли те вече в малка лейди?
— О, Томи, не задавай такива глупави въпроси.
— Би могла поне — обади се майка й — да запознаеш Томи с приятелката си.
— О, съжалявам. — Лъвдей, като явно леко преиграваше, продължи да превръща всичко в голямо представление. — Това е Джудит Дънбар, съученичка ми е, а това, бъра бъра, е Томи Мортимър.
Томи се засмя, развеселен от безсрамието й.
— Здравей, Джудит.
— Приятно ми е.
На полковника обаче му омръзнаха тривиалните любезности. Беше време за питие. Нетълбед вече наливаше по чашите на масата. Сухо мартини за господин Мортимър, бира за полковника, портокалова лимонада за момичетата. Даяна, която лениво подръпваше от чашата си, отказа да й долеят. Томи с чаша в ръка дойде да седне на дивана до нея, полуобърнат към лицето й, с ръка, елегантно протегната по гърба на облегалката. Джудит се питаше дали не е актьор. Тя имаше слаба представа за жив театър, но беше гледала достатъчно филми, натъпкана в киното на Порткеридж с Хедър до себе си, за да различи театралното позьорство — протегнатата ръка, грациозно кръстосаните крака. Може би Томи Мортимър беше прочут идол на матинетата, а тя просто беше прекалено глупава и неопитна, за да го познава. Но пък ако беше, Лъвдей сигурно щеше да й каже.
Нетълбед, след като свърши с питиетата, си тръгна.
Джудит отпи от оранжадата си. Беше чудесна — щипеща, силна и много сладка. Надяваше се, че газираното питие няма да я накара да се оригне. Застанала малко настрана от останалите, тя се стараеше да гълта бавно и внимателно, за да избегне неприятни последици. Съсредоточена върху този проблем, тя не забеляза последния член на ловния поход, който беше дошъл в стаята.
Той приближи тихо, в обувки с гумени подметки, така че никой от останалите не го чу да влиза. Много по-млад мъж с очила, облечен в кадифен панталон и дебел плетен пуловер, той спря до самата отворена врата. Джудит усети погледа му върху себе си, вдигна очи и видя как я наблюдава, както някога бе го наблюдавала тя. За невероятен момент те се гледаха озадачени, после той се усмихна и вече нямаше никакво съмнение, защото всичко около него беше напълно познато.
Той прекоси стаята до нея.
— Ти си, нали? Момичето от влака.
Джудит беше толкова зарадвана, че не можеше да говори, само кимна.
— Какво необикновено съвпадение. Ти ли си приятелката на Лъвдей?
Лицето й бавно се разля в усмивка. Усещаше я, без никакво съзнателно участие на волята й. И да искаше, не можеше да спре да се усмихва.
Тя отново кимна.
— Как се казваш?
— Джудит Дънбар.
— Аз съм Джеръми Уелс.
Тя отново придоби дар слово.