— Знам. Предположих.
— Джеръми! Не разбрах, че си дошъл. — Даяна го наблюдаваше от дивана. — Трябва да си влязъл на пръсти. Представи ли се вече на Джудит?
Той се засмя.
— Нямаше нужда. Вече сме се срещали. Във влака. Когато се връщах от Плимут.
Моментално станаха център на внимание. Всички бяха доста развеселени от случайността и пожелаха да научат подробности на срещата им. Как са попаднали в едно и също купе, гледали са от Салташ бридж военните моряци и накрая са се разделили в Тръроу.
— Как е сестричката ти? Тази с куклата негърче?
— Замина. Върна се в Коломбо с майка ми.
— О, Боже, не знаех. Ще ти липсват.
— Трябва вече да са пристигнали. А после ще отидат в Сингапур. Баща ми е назначен на нова работа.
— Ще отидеш ли при тях?
— Може би след години…
Беше чудесно. Сякаш беше пораснала, облечена в скъпите дрехи на Атина, отпиваше от чашата си и на всички им беше приятно, защото си имаше собствен приятел. Продължаваше скришно да поглежда лицето на Джеръми Уелс просто за да се увери, че той наистина беше тук, в Нанчероу, и е част от клана Кеъри-Луис, но при това сам по себе си. Спомни си как във влака, когато отвори прозореца, краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Спомни си как разказа на Филис всичко за него. „Наистина е приятен“, беше й казала. „Нямам нищо против да се запозная с някого като него“.
А сега това беше се осъществило. Той е тук. Сега вече истински се запозна с него. Беше станало наистина…
От хола удари гонгът за обяд. Даяна довърши питието си, подаде празната чаша на Томи Мортимър, изправи се, събра всички около себе си и ги поведе към трапезарията.
Полковникът каза:
— Сега трябва да ми обясните как се запознахте с Джеръми във влака.
— Стана във влака от Плимут. Веднага след Коледа. Бяхме в едно и също купе.
— А какво сте правили в Плимут?
— Бяхме на гости при леля ми и чичо ми. Той е инженер — капитан в Кийхам. Прекарахме Коледа с тях.
— Прекарахте? Кои бяхте?
— Майка ми, сестричката ми и аз. А после слязохме в Тръроу и продължихме към Пенмарън.
— Ясно. Разбрахте ли, че той вече е лекар?
— Да. Той ни каза. И… Даяна ми каза тази сутрин, че баща му Ви е личен лекар.
Тя се посмути, преди да каже името Даяна пред изтъкнатия й възрастен съпруг по такъв фамилиарен начин, но полковникът сякаш не забеляза. Вероятно съвсем беше свикнал с нехайното отношение на жена си към формалностите в живота.
— Той е добро момче. — Погледна към края на масата, където седеше Джеръми. — Голям играч на крикет. Води корнуолския тим по ръгби. Гледах ги като играха миналата година. Ходих в Туикенхам. Голямо преживяване.
— Даяна ми каза и това.
Той се усмихна.
— В такъв случай не трябва да ти досаждам. Разкажи ми сега за семейството ти. Те са на изток?
— Да, в Коломбо.
— Ти живяла ли си там?
— Там съм родена. Върнах се вкъщи чак когато станах на десет години. Майка ми роди Джес. Сега тя е на четири.
— Баща ти на гражданска служба ли е?
— Не, в корабоплаването. Във фирмата „Уилсън — Маккинън“. Преместват го в Сингапур и всички ще отидат там много скоро. — И добави: — Майка ми всъщност не искаше да заминава, но очаквам да й хареса, когато пристигне.
— Да, и аз мисля така.
Тя намираше, че полковникът е много любезен и гостоприемен, като разговаря с нея и я кара да се чувства като у дома си, сякаш е наистина важна личност. Той седеше начело на много дългата маса, с Лъвдей и Джудит, седнали от двете му страни. Даяна беше в далечния край с Томи отляво и Джеръми отдясно. Мери Милиуей, която бе се появила, когато те сядаха до масата, беше заела мястото между Джеръми и Лъвдей. Беше вчесала косата си и напудрила лицето си, сдържана и съвсем спокойна, разговаряше с Джеръми, когото явно познаваше от векове, и обсъждаше последните клюки за легендарната Атина, а в замяна беше осведомена за напредъка на работата му в болницата „Сейнт Томас“.
Храната в описанието на госпожа Нетълбед не звучеше много привлекателно, но всъщност се оказа отлична. Ловджийското задушено беше тъмно и обилно, обогатено с пресни гъби и винен сос.
Картофеното пюре беше маслено и гладко, подходящо за попиване на плътния сос. А зелето, леко поръсено със смляно индийско орехче, беше зелено и вкусно и хрускаше като ядки. За пиене имаше вода, за мъжете бира. Нетълбед, след като беше донесъл зеленчуците и напълнил чашите, безшумно се беше оттеглил. Джудит изпита облекчение, като видя, че излиза. Беше й трудно да игнорира вледеняващото му присъствие, а студеният му поглед можеше да накара всеки да използва погрешен нож или вилица, да обърне чаша или да изпусне салфетката си на пода.