— Няма да е сама — каза полковникът. — Младият Уолтър днес работи в оборите. Ще му съобщя да оседлае и подготви конете.
— Ама, татко, защо не можеш да дойдеш с мен?
— Защото, зайче, трябва да отида и да свърша малко работа. Трябва да пиша писма, да се обаждам по телефона, да уредя среща с Мъдж за четири часа. — Той отстъпчиво погледна жена си в другия край на масата. — А ти как ще прекараш остатъка от деня?
— О, ние с Томи подредихме всичко. Поканих семейство Паркър — Браун на бридж. Но това не решава проблема с гостенката ни.
Джудит се почувства ужасно смутена, сякаш изведнъж беше станало досадно недоразумение, и нещата се влошиха още повече, когато Даяна се обърна към Мери Милиуей.
— Може би, Мери…
Тя обаче беше прекъсната от Джеръми Уелс, който досега беше стоял настрана от обсъждането.
— Защо аз да не направя нещо за Джудит? Ще отидем при оборите, ще вземем кучетата и ще слезем до заливчето. — Той й се усмихна и момичето се изпълни с благодарност, защото беше видял затруднението й и веднага се притече на помощ. — Искаш ли да го направим?
— Да, с удоволствие. Но няма защо да си правиш труда, искам да кажа, че се чувствам добре и сама.
Даяна, явно благодарна, че всичко се уреди, отхвърли неубедителните й възражения.
— Разбира се, че не можеш да останеш сама. Идеята е чудесна, ако родителите на Джеръми нямат нещо против да прекара целия ден тук. В края на краищата, той е тук само за уикенда и те много ще се радват да го видят.
— Ще се прибера за чая. Баща ми и без това днес е на повикване, а вечерта ще прекараме заедно.
Даяна засия.
— Не е ли прекрасно? Всичко е уредено, всички са доволни. Джудит, много ще харесаш заливчето, нашия собствен любим малък плаж. Но си облечи жакет или помоли Мери да ти даде още една жилетка, защото край морето винаги е студено. Лъвдей, не забравяй каската си. Така… Хайде всички да отидем в гостната и да изпием по чаша кафе.
Поканата като че ли не включваше двете момичета. Когато възрастните излязоха, те останаха в стаята да помогнат на Мери и Нетълбед да разчистят масата и чак тогава се качиха горе да се приготвят за разходките си. И двете получиха по още един пуловер. За миг бричът за езда, плетените ръкавици и каската на Лъвдей се оказаха на земята.
— Мразя тази каска — каза тя. — Ластикът под брадата ми е прекалено стегнат.
Но Мери беше непреклонна.
— Няма нищо подобно. Трябва да я носиш.
— Изобщо не виждам защо да трябва. Много момичета не носят такива каски.
— Ти не си много момичета и не искаме да си пръснеш мозъка на някой камък. Ето ти камшика и два бонбона за джобовете.
Тя взе бурканче от камината и й даде по един за джоб.
— Ами Джеръми и Уолтър? — попита Лъвдей. Мери се засмя, даде й още два и я изпрати с шляпване по дупето.
— Изчезвайте — каза тя. — А като се върнете, ще има готов чай и за двете тук, до огъня.
Те хукнаха по стълбите като избягали кученца и по коридора стигнаха до вратата на приемната. Пред нея Лъвдей се спря.
— Няма да влизаме — прошепна тя, — иначе ще ни заловят.
Тя открехна вратата и я задържа.
— Джеръми! Готови сме!
— Ще се срещнем в оръжейната — долетя гласът му. — След минута. Ще доведа и Пико. Тайгър вече е там, съхне след сутринта.
— Добре. Приятен бридж, мамче. До скоро, тати. — Тя затвори вратата. — Ела, ще минем първо през кухнята да вземем няколко бучки захар за Тинкърбел и Рейнджър. И ако госпожа Нетълбед ни даде бонбони, не казвай, че Мили вече ни е дала.
Госпожа Нетълбед не им даде бонбони, а мънички приказни сладки, току-що извадени от фурната. Беше ги направила за чая в приемната. Бяха топли, прекалено съблазнителни, за да ги оставят за после, затова ги излапаха в движение, опустошиха захарницата и хукнаха нататък.
— Приятно прекарване — долетя след тях гласът на госпожа Нетълбед.
Задният коридор водеше към оръжейната, която приятно миришеше на смазка, ленено семе, стари дъждобрани и кучета. Около стените имаше заключени шкафове с пушки и въдици, а харпуните, непромокаемите панталони и гумените обувки си имаха специални рафтове. Тайгър, дремещ в леглото си, ги чу да идват, скочи и ги зачака готов, зажаднял да излезе за поредната разходка. Беше огромен черен лабрадор, с квадратен нос, тъмни очи и опашка, която се люлееше като махало.
— Здрасти, миличък Тайгър, как си? Приятна ли ти беше сутринта, като търсеше застреляните зайци и гълъби? — Тайгър издаде доволни звуци от дъното на гърлото си. Беше невероятно дружелюбен, което беше хубаво, защото беше прекалено голям и силен, за да бъде какъвто и да било друг. — И ще дойдеш ли с нас за една приятна разходка?