— Разбира се, че ще дойде — каза Джеръми, който се появи на вратата зад тях с Пико под мишница.
Остави го на пода и докато сваляше якето си от закачалката на стената, двете кучета се приветстваха взаимно, като Тайгър подуши пекинеза, а Пико легна по гръб и размаха лапи сякаш плува по гръб. Джудит се разсмя.
— Толкова са смешни двамата.
— Наистина. — Той широко се усмихна. — Хайде, момичета, никакво размотаване. Уолтър ни очаква.
Те излязоха през втората врата, която водеше към павираното дворче, където белите гълъби летяха около своя гълъбарник. Приличаше малко на зимна разходка, защото Джудит беше изненадана от студения въздух. Вътре, в централно отопляваната сграда, толкова изпълнена с бледа слънчева светлина и аромат на цветя, беше лесно да изпиташ измамното чувство, че топлата пролет е наистина дошла, но захапването от мразовития въздух моментално прогони подобна илюзия. Беше все пак светло, но остър източен вятър духаше откъм морето и от време на време докарваше тъмни облаци пред слънцето. Джудит си напомни, че все пак е едва средата на февруари, но въпреки допълнителния пуловер потрепери. Джеръми забеляза това и каза успокояващо:
— Не се тревожи. Щом тръгнем, ще се стоплиш.
Оборите бяха на известно разстояние от къщата, скрити от погледа от горичка от млади дъбови дървета, дискретно разположена. Чакълеста алея водеше към нея и когато приближиха, се показаха конюшните, специално построени и много спретнати. Образуваха трите страни на квадрат с двор в средата. В този двор двата коня бяха готови и чакаха, вече оседлани и завързани за железни пръстени, монтирани на стената. Тинкърбел и Рейнджър. Тинкърбел беше чаровно малко сиво пони, но Рейнджър беше страхотен червеникавокафяв кон, който на тревожната Джудит се стори голям като слон. Изглеждаше застрашително силен и мускулите му ясно се очертаваха под лъскавата, тимарена кожа. Като приближаваха, тя реши да остане по-далечко. Щеше да погали понито, дори да му даде бучка захар, но ще стои на почетно разстояние от страшната сила на ловния кон на полковника.
При животните стоеше младеж, зает със затягането на подпръга на малкия сивчо. Видя ги, довърши си работата, остави седлото и зачака с ръка на шията на понито.
— Здравей, Уолтър — каза Лъвдей.
— Здравейте.
— Всичко е готово! Знаеше ли, че ще дойдем?
— Господин Нетълбед изпрати малката Кити да ми каже. — Той обърна глава към Джеръми. — Здравей, Джеръми. Не знаех, че ся пристигнал.
— Имам свободен уикенд. Ти как си?
— Не съм зле. Идваш с нас, нали?
— Не, днес не. Отиваме към заливчето. Ще разходим кучетата. Това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.
Уолтър леко обърна глава, кимна и каза:
— Здравей.
Беше необикновено красив младеж, строен, мургав, загорял от слънцето като циганин, с черна коса, която покриваше главата му с къдрици и очи тъмни като зърна кафе. Носеше кадифен брич, плътна риза на сини райета и кожено яке. Около кафявата му шия беше завързана жълта памучна кърпа. На каква възраст беше? Шестнадесет, седемнадесет? Но изглеждаше по-голям, напълно зрял, и вече притежаваше мъжка тъмна следа от брада. На Джудит й напомни Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Стана й съвсем ясно защо Лъвдей толкова силно искаше да прекара следобеда в яздене на Тинкърбел. Дори Джудит можеше да разбере съблазънта да яздиш, щом ще бъдеш в невероятната компания на Уолтър Мъдж.
Те стояха и ги гледаха да се качват на конете. Уолтър не се възползва от стремето и се метна на седлото с непринудена грация, която съдържаше мъничко показност.
— Забавлявай се — каза Джудит на Лъвдей.
Тя вдигна камшика си.
— Ти също.
Копитата зачаткаха по двора и звукът се смени, когато стигнаха до чакълестата алея. В ярката студена светлина малката група представляваше привлекателна гледка. Преминаха в тръст и изчезнаха зад дъбовата горичка. Тракането на копита замря.
— Къде отиват? — попита Джудит.
— Може би надолу по пътя за Лиджи и после нагоре към мочурището.
— Това ме кара да съжалявам, че не харесвам конете.
— Човек или ги харесва, или не. Хайде да вървим, студено е да стоим на едно място.
Тръгнаха по пътя на ездачите и после завиха надясно, където пътеката се спускаше през градините към брега. Кучетата хукнаха напред и скоро се загубиха от погледа им.
— Няма ли да се загубят? — попита Джудит, която се чувстваше отговорна за благополучието им и беше неспокойна, но Джеръми каза уверено: