— Те знаят пътя по-добре от всички. Когато пристигнем до заливчето, те ще са там и Тайгър вече ще е поплувал.
Той показваше пътя и тя го последва по криволичещата чакълена алея, която водеше към морето. Подредените поляни и цветни лехи останаха зад тях. Минаха през малка врата от ковано желязо и алеята се стесни и се гмурна в джунгла от полутропическа растителност — камелии, късно цъфтящи хортензии, величествени рододендрони, буйни туфи и бамбуков гъсталак, високостеблени палми, като стволовете им бяха обвити с нещо, което приличаше на много гъста черна коса. Високо над тях голи клони на бряст и бреза стенеха от вятъра и бяха отрупани с грачещи врани. После изникна поточе изпод пълзящия бръшлян, мъх и папрат, което бълбукаше и подскачаше по пътя си надолу по каменното си корито край пътеката, по която вървяха. От време на време пътеката прекосяваше течащата вода и после се връщаше обратно по украсени дървени мостчета с леко ориенталски дизайн и напомняха на Джудит порцеланови чинии с имитация на китайски рисунки. Течащата вода и вятърът в дърветата издаваха единствения звук. Стъпките им бяха заглушени от дебел слой сухи листа и само когато минаваха по дървените мостчета, дъските потракваха под краката им.
На последния мост Джеръми се спря, за да изчака Джудит. Все още от кучетата нямаше следа.
— Как се чувстваш?
— Добре.
— Хубаво. Дойдохме при тунела.
Той отново се отправи напред. Тя се огледа и видя пред тях стръмната пътека да се гмурва в пещера от гунера, това чудовищно растение с бодливи стъбла и листа големи като чадъри. Джудит беше го виждала и преди, но никога в такова страховито изобилие. Те стояха там, зловещи като създания от друга планета, и се изискваше известен кураж да свие глава и да последва водача си. В тунела светлината от небето изчезна. Сякаш бяха под вода, толкова влажно беше всичко, толкова воднисто и зелено.
Тя се бореше да не изостава, краката й се плъзгаха по стръмната пътека. Тя повиши глас.
— Не обичам гунерага — а той се обърна и й се усмихна през рамо.
— В Бразилия използват листата й като чадъри, когато вали.
— Предпочитам да се измокря.
— Вече почти излизаме от нея.
И наистина след съвсем малко се измъкнаха от вековния мрак на тунела и отново застанаха в искрящата светлина на яркия студен следобед. Джудит видя, че бяха стигнали до края на изоставена каменна кариера. Пътеката зави към зигзаговидно стълбище от грубо изсечени стъпала, които водеха към дъното й. Потокът, чието ромолене се чуваше през цялото време, отново се появи, за да се хвърли от ръба на скалата като искрящ водопад и се излее в дълбока каменна пукнатина, смарагдово зелена от мъх и папрат и замъглена от влага. Звукът му изпълни ушите й. Стените на кариерата бяха окичени с мезембриантеми. Дъното й, посипано с дребни и едри камъни, с годините беше се превърнало в градина от къпини и орлова папрат, преплетени орлови нокти и маслено жълти самакитки. Въздухът беше приятен от бадемовия мирис на прещип и силния дъх на водорасли, и тя разбра, че най-после са близо до плажа.
Внимателно се спуснаха по почти отвесното импровизирано стълбище. На дъното пътечката, вече превърната в тясна нишка, следваше потока, който се виеше между неприветливите камъни, докато не стигнаха до далечния край на кариерата и първоначалния й вход. Тук малък затревен насип водеше нагоре към дървена врата. Потокът скочи във водосток и изчезна. Те се покатериха по насипа и после по вратата и скочиха долу върху покрит със сгурия тесен селски път. В далечния му край се виждаше ниска стена от наредени без мазилка камъни и най-после се показаха острите скали и морето. Докато слизаха през градините на Нанчероу, бяха на завет заради растителността, но сега бяха изложени на бесните пориви на вятъра, който връхлиташе от югоизток. Слънцето се скри, морето стана тъмносиньо, напръскано с бяла пяна. Прекосиха пътя и се изкачиха на далечната стена с помощта на специалния прелез само за хора. Скалите не бяха стръмни. Торфена пътечка водеше към тях през бодливия прещип, орлова папрат и туфи дива иглика. Имаше отлив и беше се открил извит сърп от бял пясък. Техният приятел потокът се появи отново, като се лееше по скалата и след това по пясъка, после изтече към големите пенести вълни през канал за прясна вода, който разделяше плажа на две части. Вятърът шибаше безпощадно. Чайките врещяха и висяха над главите им, ревът на вълните не спираше, те с пяна връхлитаха на брега и се отдръпваха навътре със силно съскане.
Както Джеръми беше обещал, кучетата вече бяха там. Тайгър беше мокър от плуването, Пико си копаеше дупка, защото беше подушил заровено парченце карантия. Иначе наоколо нямаше жива душа. Само кучетата и чайките, и самите те.