— Идва ли някой тук въобще? — попита тя.
— Не. Мисля, че повечето хора дори не знаят за съществуването на залива.
Той слезе надолу, като избягваше камъните и ужасните ъгли, и Джудит внимателно го последва. Най-после стигнаха широка тераса камъни, надвиснали над пясъка, където пукнатините бяха натъпкани с гърлица и пожълтели от лишеи.
— Нали виждаш, плажът е стръмен, така че при прилив водата се качва и става много дълбока. И е чиста като стъкло. Много е хубаво за гмуркане. — Той й се усмихна. — Можеш ли да се гмуркаш?
— Да. Баща ми ме научи в един басейн в хотел „Гал Фейс“.
— Трябва да дойдеш през лятото и да покажеш какво можеш. Мястото е толкова хубаво! На тези скали идваме на пикник, без да се страхуваме от високия прилив, който ни отнася термосите. И винаги е на завет, повече или по-малко защитен от вятъра. Защо не поседнем за малко?
Така и направиха, като се местеха насам-натам, докато намерят поносим участък на твърдите камъни. На Джудит вече не й беше студено, но беше загрята от ходенето, от замайващото слънце, което проникваше през дебелия й пуловер, от спокойното и незадължаващо присъствие на придружителя й.
— Не знам дали познаваш плажа на Пенмарън, но той е съвсем различен от този. Голям е колкото пустиня, пък е и пустинен, и ако искаш да се измъкнеш от северния вятър, трябва да отидеш на дюните. Много е красиво, но това тук е… — Тя търсеше точната дума.
Джеръми я подсказа.
— Домашно?
— Да, точно това исках да кажа. Аз… Радвам се, че ме доведе тук — Но се надявам, че не се чувстваше задължен да го направиш. Аз много добре се забавлявам и сама.
— Сигурен съм, че можеш. Но не се безпокой. Исках да дойда — Тук винаги ми е харесвало. Освежаване на душата, може би. — Той седна с лакти, опрени на коленете, и се загледа в морето през очилата си. — Виждаш ли кормораните на онзи камък? Понякога в топло време идват тюлени и се приличат. Кучетата полудяват. Не знаят какво да правят с тях.
Замълчаха. Джудит мислеше за Лъвдей и Уолтър, досега вече сигурно препускаха през мочурливите равнини, но лекото бодване на завист, което почувства, когато тръгнаха с толкова компетентен и устремен вид, не се повтори. По-добре е да е тук, на това място, с този мил човек. Да си с него беше почти толкова хубаво, колкото и да си сам.
След малко тя каза:
— Ти познаваш всичко тук много добре, нали? Имам предвид Нанчероу. И семейство Кеъри-Луис. Сякаш това е собственият ти дом и твоето семейство. И все пак не е така.
Джеръми се излегна назад, опрян на лактите си.
— Това е нещо като втори дом. Разбираш ли, аз идвам тук от години. Запознах се с тях заради баща си, който е техен семеен лекар, а като пораснах и започнах да играя ръгби и крикет полковникът ме взе под крилото си, окуражаваше ме и ми оказваше всякаква подкрепа. Той е голям запалянко. Винаги е идвал на всичките ми мачове и е викал за нашия тим. По-късно започна да ме кани да стрелям с него, което беше невероятно хубаво, защото баща ми никога не е имал време да си позволи такъв спорт и следователно никога не е могъл да отговори на любезността му.
— А децата? Имам предвид Атина и Едуард. И те ли са ти приятели?
— Те са много по-малки от мен, но да, приятели са ми. Когато Атина отиде на танци за пръв път, бях натоварен с отговорността да й бъда партньор. Не че някога е танцувала с мен, но ме смятаха за достатъчно надежден да я заведа на парти и да я върна вкъщи цяла.
— Не ти ли беше криво, че не танцува с теб?
— Не особено. Познавам предостатъчно други момичета.
— Тя е много красива, нали?
— Пленителна. Също като майка си. Мъжете си падат по нея като кегли.
— А Едуард?
— Него го познавам много добре, защото когато следвах медицина, вечно не ми стигаха парите и полковникът ми предложи работа през празниците. Мисля, че поради липсата на по-добра дума може да се нарече домашен учител. Едуард никога не си е падал по ученето и имаше нужда от извънредни уроци, за да си вземе изпитите и да влезе в Хароу. А аз го учех на тенис и крикет и често ходехме в Пензанс, за да плуваме с платноходни яхти в клуба там. Беше страхотно. Както виждаш, прекарвах много време наоколо и с тях.
— Виждам.
— Какво виждаш?
— Защо те приемат като член на семейството.
— Човек постепенно е погълнат в такива случаи. А ти? Имаше ли представа какво да очакваш, когато те поканиха за уикенда в Нанчероу?
— Не всъщност.
— Първото впечатление си е цяло преживяване. Но не мисля, че си била изумена.