— Ранни британски решетъчни препятствия за говеда — отбеляза Джеръми, като я водеше през тези съоръжения, — и много по-ефикасни от всякакви порти, защото туристите и минувачите не могат да ги забравят отворени. — Тайгър прие прелезите като нещо естествено, но Пико се запъна още на първия и трябваше да го носят.
Беше почти пет и следобедът гаснеше, когато се върнаха в къщата. Облаците вече бяха покрили небето, слънцето беше се скрило окончателно, светлината избледня.
Джудит беше уморена. Когато с мъка извървяваха последната част от пътя, тя попита:
— Дали Лъвдей се е върнала?
— Би трябвало. Уолтър не би рискувал да го свари тъмнината навън.
Вече и кучетата влачеха лапи, но пък бяха много близо до къщата. Дърветата оредяха, пътят криволичеше и сградата се показа. От прозорците и стъклената входна врата струеше светлина. Но те не влязоха през нея, а откъдето бяха дошли — през задния вход покрай оръжейната.
— Правило на къщата — обясни Джеръми. — Никакви кучета в главната част на сградата, докато не изсъхнат. Иначе всички дивани и килими ще бъдат вечно мръсни.
Той напълни емайлирани купи с прясна вода и гледаше как пият кучетата. Най-после задоволени, те се изтръскаха и признателно се настаниха в кошниците си.
— Е, това е — каза Джеръми. — Да отидем да потърсим Мери. Сигурно ни очаква с чайник на печката. Искам да си измия ръцете. Ще се видим в детската стая.
Джудит уморено тръгна нагоре към стаята си. Но сега беше друго. Не ново, а познато. Връщаше се в Нанчероу, а не го виждаше за пръв път. Беше една от жителите му, приета, и това беше нейната стая. Смъкна дебелия пуловер и го хвърли на леглото, влезе в банята, изми се с ароматния сапун и избърса ръцете си в собствената си хавлиена кърпа. После среса косата си, разбъркана от вятъра, и ловко я завърза отзад. Лицето й в огледалото беше поруменяло от ходенето и свежия въздух. Прозина се. Беше запълнен ден, при това още не беше свършил. Тя угаси лампата и отиде за чай.
Джеръми беше дошъл преди нея, вече седеше до масата с Мери и Лъвдей и си мажеше с масло топла кифла.
— Не знаехме къде сте отишли — каза Лъвдей, когато Джудит дойде при тях. — Нямаше ви цяла вечност. С Мери се канехме да организираме издирването ви. — Джудит дръпна един стол и седна при тях. Беше вълшебно да седнеш. Огънят пламтеше, Мери беше спуснала пердетата и скрила мрачната вечер. — Хареса ли ти заливчето?
— Красиво е.
— Как обичаш чая? — попита Мери. — С мляко без захар? Ще ти трябва солидна чаша след толкова ходене. Тъкмо казвах на Джеръми, че не е трябвало да те води толкова далече.
— Нямах нищо против. Хареса ми. А ти добре ли поязди, Лъвдей?
Да, Лъвдей беше прекарала чудесен следобед, пълен с приключения, и Тинкърбел беше прескочила четворно препятствие, Рейнджър бил изплашен от стара торба, която се развявала на живия плет, но Уолтър бил блестящ и го укротил.
— Наистина си помислих, че ще претърпим най-ужасната катастрофа.
И най-горе на блатистата равнина те галопирали с мили, било божествено, а въздухът толкова прозрачен, че биха могли да останат вечно. И всичко било божествено, абсолютно божествено, и не можела да дочака да излезе с Уолтър отново.
— По-хубаво е дори отколкото когато съм с татко, защото той винаги е толкова внимателен.
— Надявам се, че Уолтър не е допуснал никакъв риск — каза Мери сурово.
— О, Мери, такава си мърморка. Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си.
Накрая те престанаха да ядат и пият, когато вече бяха така натъпкани с топли кифли, студени приказни сладки, масленки и сандвичи, че не можеха да хапнат нищо повече. Джеръми се облегна назад на стола си и беше наедрял невероятно. Джудит се изплаши, че столът ще се счупи от тежестта му. Но издържа благополучно.
— Не бих искал това, но просто трябва да си тръгна, иначе няма да се прибера вкъщи за вечеря.
— Как можеш да мислиш за ново хранене след всичките тези кифли, просто не мога да си представя — каза Лъвдей.
— Говори за себе си.
Той се изправи и в този момент вратата се отвори и влезе Даяна.
— Аха, ето къде сте всички и колко приятно изглеждате.
— Пихте ли вече чай, госпожо Кеъри-Луис?
— Да, и Паркър — Браунс си тръгнаха, защото ще ходят на някакъв коктейл, на който трябва да присъстват, а пък мъжете се залепиха за вестниците си. Джеръми, ти май се каниш да си тръгнеш.
— Боя се, че да. На път съм.
— Беше прекрасно да те видим. Поздрави сърдечно родителите си.
— Е, благодаря за обяда и за всичко. Ще надникна от вратата да кажа довиждане на полковника и Томи.