— Добре. И скоро ела пак.
— Не знам кога може да стане, но много бих искал. Довиждане, момичета. Довиждане, Джудит. Беше чудесно да те видя отново. Довиждане, Мери. — Той я целуна. — И Даяна. — Той целуна и нея, отиде до вратата, отвори я, вдигна ръка и излезе.
— Той никога не си губи времето — каза Даяна с усмивка. — Такова мило момче. — И отиде да седне в ъгъла на дивана, близо до огъня. — Момичета, искате ли да вечеряте долу с нас, или предпочитате да хапнете тук с Мери?
— Трябва ли да се преобличаме, за да слезем долу при вас? — попита Лъвдей.
— О, мила, що за глупав въпрос, разбира се, че трябва.
— В такъв случай мисля, че е по-добре да останем тук и да ядем бъркани яйца или нещо подобно.
Даяна вдигна хубавите си вежди.
— А ти, Джудит?
— Обичам бъркани яйца, пък и нямам в какво да се преоблека.
— Добре, щом и двете искате това, ще кажа на Нетълбед. Кити, можеш да занесеш горе поднос за себе си. — Тя бръкна в джоба на бледосивата си дълга жилетка и извади цигарите си и златна запалка. Запали една и посегна за пепелник. — Джудит, какво стана с прекрасното сандъче, което донесе? Обеща да ми го покажеш след чая. Донеси го и ще го разгледаме.
И така следващите десетина минути минаха в повторно демонстриране на прелестите на кедровото сандъче и триковете на малката ключалка. Даяна беше приятно очарована, възхищаваше се на всеки аспект на съкровището на Джудит, отваряше и затваряше малките чекмедженца, обеща, че колекцията й от раковини ще напълни едно от тях.
— Можеш да го използваш като кутия за бижута. За всичките ти пръстени и скъпоценности. Ще бъдат от невредими по-невредими.
— Нямам никакви пръстени или скъпоценности.
— Ще имаш. — Тя за последен път затвори капака и заключи сандъчето. Усмихна се на Джудит. — Къде ще го държиш?
— Предполагам, че при леля Луиза… Ще го занеса през средносрочната ваканция.
— Да — каза Лъвдей, — на отвратителната матрона й се свиди дори ъгълче в шкафа за лекарства.
— Защо не го оставиш тук? — попита Даяна.
— Тук?
— Да. В Нанчероу. В спалнята си. Тогава винаги когато идваш, то ще те чака.
— Но… — (Щяха да я канят пак, това беше единствената мисъл, която мина през главата й. Това гостуване няма да е единствено. Ще я поканят да се върне!) — Няма ли да ви пречи?
— Ни най-малко. И като дойдеш следващия път, можеш да си донесеш някакви дрехи и да ги оставиш тук, също като че ли това е другият ти дом. Тогава няма да се наложи да ровиш в изхвърлените неща на Атина.
— Харесаха ми. Никога не съм имала пуловер от кашмир.
— Тогава го задръж. Ще го закачим в шкафа ти. Той ще постави началото на твоя нанчероуски гардероб.
Лавиния Боскауен, която отдавна беше се примирила с факта, че старците нямат нужда от много сън, лежеше в мекото си двойно легло с глава към прозореца и гледаше как нощното небе светлее на зазоряване. Пердетата бяха разтворени, дръпнати до краен предел, защото мракът, всичко навън със светлината на звездите, нощните миризми и звуци за нея бяха прекалено ценни, за да ги прогонва.
Пердетата бяха много стари. Не колкото самата госпожа Боскауен, но колкото годините, които беше преживяла в Дауър Хауз, което прави близо петдесет. Слънцето и износването бяха ги обезцветили и опърпали. Дебелата основа като вълната на стара овца беше се прокъсала тук-там, връзките на натруфените завеси бяха се разнищили и те висяха на корниза, тук-там изтънели като конец примки. Няма значение. Някога те бяха хубави, тя ги беше избрала и обичала. Те ще я изпратят от този свят.
Тази сутрин не валеше. Беше благодарна за това. През зимата се беше излял прекалено много дъжд и макар на своите осемдесет и пет години да беше престанала да обикаля из селото и да ходи на дълги здравословни екскурзии, все пак беше приятно да направи няколко крачки навън в градината и да прекара час-два в човъркане на чист въздух — да мулчира розите или да сплете спретнати плитки от листата на нарцисите, след като бяха прецъфтели. За последната дейност тя имаше специална подставка за коленете, измислена и направена от племенника й Едгар в дъскорезницата на имението. Тя имаше гумени подложки, за да пазят старите й колене от влагата, и здрави дръжки, на които да се хване, когато иска да се изправи на крака. Толкова просто устройство, а толкова полезно. Точно като самия Едгар, когото Лавиния, която никога не бе имала семейство, винаги беше обичала като син.
Небето избледня. Хубав, студен ден. Неделя. Спомни си, че Едгар и Даяна ще дойдат на обяд, като доведат Лъвдей, Томи Мортимър и съученичка на Лъвдей. Томи Мортимър беше стар познат, срещан много пъти, когато напускаше Лондон и се измъкваше за селски уикенд в Нанчероу. Понеже беше приятел на Даяна — внимателен, привързан и източник на безкрайни цветисти комплименти, Лавиния отначало изпитваше силни съмнения към него, подозираше го в нечестиви намерения и заради Едгар негодуваше от постоянното му внимание към неговата жена. Но с течение на времето Лавиния бе си създала собствено мнение за Томи Мортимър и бе разбрала, че той не представлява никаква заплаха за брака на когото и да било. Тя вече можеше да се смее над екстравагантните му занимания и се привърза към него. Колкото до приятелката на Лъвдей, тя й беше непозната. Но ще бъде интересно да открие що за приятелка е избрало да води вкъщи през уикенда това непослушно, своенравно дете.