— Здравей, Джудит. Нещо закъсняваш тази вечер.
— Имахме празненство в училището.
— Прекрасно!
Последната част от деня беше възможно най-краткото ходене, защото гарата беше точно срещу долната порта на градината на Ривървю. Тя мина през чакалнята, която винаги тежко миришеше на тоалетна, и се появи на неосветената алея зад нея. Спря за миг, за да свикнат очите й с мрака, и разбра, че дъждът беше спрял. Чу вятърът да фучи в горните клони на боровата горичка, която заслоняваше гарата от най-лошото време. Беше странен звук, но не плашещ. Тя прекоси пътя, напипа резето на вратата, отвори я, влезе в градината и тръгна нагоре по стръмната пътека, която минаваше през стъпала и тераси. Горе къщата изплува в тъмното пред нея. Скритите зад пердета прозорци светнаха приятелски. Украсеният фенер, който висеше пред входната врата, беше включен и в светлината му тя видя чужда кола, паркирана на чакъла. Несъмнено леля Луиза беше дошла на чай.
Голям черен роувър. Спрял там, той изглеждаше доста невинен, безопасен, солиден и зависим. Но всеки, попаднал на тесните улички и алеи на Западен Пенуиз имаше сериозна причина да е нащрек при появяването му, защото имаше мощен мотор, а леля Луиза, въпреки че беше добра гражданка, редовно посещаваща богослуженията, и опора на голф клуба, претърпяваше някаква промяна на личността в момента, в който сядаше зад волана. Тя профучаваше покрай ъглите без видимост с петдесет мили в час и абсолютно сигурна, че щом ръката й не слиза от клаксона, буквата на закона е на нейна страна. Поради това, ако бронята й закачеше чужд калник, или връхлиташе върху кокошка, тя нито за миг не допускаше, че вината може и да е нейна, а упреците и обвиненията й бяха толкова мощни, че на засегнатите не им достигаше кураж да се изправят пред нея. Те се измъкваха от сблъсъка, без да посмеят дори да предявят иск за щетите или компенсация за мъртвото пиле.
Джудит в момента не искаше да се срещне с леля Луиза. Затова не влезе през главната врата, а заобиколи отзад през двора и съдомиялната и после в кухнята. Тук намери Джес, седнала на излъсканата маса с моливите си и книжката си за оцветяване, и Филис, в следобедната й униформа от зелена рокля и муселинена престилка, действаща върху куп дрехи за гладене.
След студа и влагата навън кухнята беше блажено топла. Всъщност тя беше най-топлото помещение в цялата къща, защото огънят в черно боядисаната с медни дръжки корнуелска кухненска печка практически никога не угасваше. Сега тя гореше тихо, като караше чайника на нея да подсвирва. Срещу печката имаше кухненски бюфет с подредени разнородни чинии за месо, за зеленчуци, супник и откъм печката се намираше плетеният стол на Филис, на който се отпускаше, когато й останеше минутка да даде на краката си отдих, което не се случваше често. Стаята приятно миришеше на затоплено от гладенето бельо, а над тях висеше опънато от макара въже, на което съхнеше пране.
Филис вдигна очи.
— Здравей, мила! Какво правиш, защо се промъкваш от задния вход?
Тя се усмихна, като показа не съвсем здравите си зъби. Беше плоскогърдо и костеливо момиче с бледа кожа и права провиснала коса, но имаше най-приятния характер от всички, които Джудит познаваше.
— Видях колата на леля Луиза.
— Това не е причина. Празненството беше хубаво, нали?
— Да. — Тя порови в джоба на палтото си. — Заповядай, Джес — каза тя и й подаде плика със сладкишите.
Джес го погледна.
— Какво има вътре?
Беше красиво дете, пълничко и сребристорусо, но с все още ужасно бебешко поведение и Джудит непрекъснато се отчайваше от нея.
— Бонбони, разбира се.
— Обичам плодови дъвки.
— Ами добре, погледни дали няма някоя.
Тя съблече палтото си, смъкна плетената си шапка и ги метна на един стол. Филис не каза: „Закачи ги“. Понякога се случваше тя да ги закачи вместо нея.
— Не знаех, че леля Луиза ще идва на чай.
— Ами тя се обади по телефона към два часа.
— За какво си говорят?
— Много си любопитна.
— Предполагам, че за мен.
— За теб и онова училище, за адвокати и такси, за кратките междусрочни ваканции и за телефонни разговори. Като казах телефонни разговори, леля ти Биди се обади тази сутрин. Говори с майка ти повече от десет минути.
Джудит наостри уши.
— Леля Биди? — Тя бе единствената сестра на майка й и любимка на Джудит. — Какво иска?
— Ама да не очакваш, че съм подслушвала? Ще трябва да попиташ майка си. — Тя навлажни ютията и започна да закопчава до горе най-хубавата блуза на майка й. — Най-добре да проучиш сама. Оставих чаша и за теб, а има и кифли и лимонов кейк, ако си гладна.