Така или иначе, беше си събитие. За обяд ще има две патета, пресни зеленчуци, лимоново суфле и компот от нектарини. На лавицата в бюфета имаше превъзходно сирене стилтън. Лавиния трябваше да не забрави да напомни на Изабел да изстуди бялото рейнско вино.
Изабел. На стари години Лавиния имаше малко грижи. Когато беше на средна възраст, беше стигнала до заключението, че е безполезно да се тревожиш за неща, които не зависят от теб. Тук влизаше евентуалната й собствена смърт, времето, лошото развитие на събитията в Германия. Така че макар и задължително да четеше вестниците, тя решително насочи мислите си в друга посока. Поръчването на нова роза; подрязването на будлеята; книгите в библиотеката й и писмата до и от стари приятели. Следваше напредването на гоблена и ежедневното обсъждане с Изабел на гладкия ход на малкото им домакинство.
Но самата Изабел беше една грижа. Само с десет години по-млада от Лавиния, тя си нямаше нищо освен цялото готвене и домашна работа, които бяха животът й цели четиридесет години. От време на време Лавиния събираше смелост да повдигне въпроса за излизането й в пенсия, но Изабел неизменно се сърдеше и засягаше, сякаш Лавиния се опитва да се отърве от нея, и неизбежно следваха ден-два намръщено и обидено поведение, което трябваше да се преодолява.
Обаче се направиха компромиси и сега жената на пощальона се катереше от селото по хълма всяка сутрин. Наета да върши „грубата“ работа, тя постепенно проникваше извън стените на кухнята и разширяваше задълженията си — лъскаше пода, изтъркваше плочите на портала, въобще всичко беше подредено, чисто до блясък и ухаеше приятно. Отначало Изабел се отнасяше към тази добра душа с хладно презрение и това, че жената на пощальона издържа дълъг период на бойкотиране и накрая победи враждебността на Изабел и се сприятелиха, говори много за нея.
Но тя не идваше в неделя и обядът щеше да създаде много работа на Изабел. Лавиния би искала да й помогне поне малко, но не можеше да направи кой знае какво — силите й стигаха да свари едно яйце. Но раздразнителността на Изабел винаги криеше рискове и в края на деня се оказваше, че е най-добре никой да не се намесва.
Някъде навън в градината пееше кос. Долу се отвори и затвори врата. Старицата се обърна сред струпаните си ленени възглавници и протегна ръка за очилата си, които бяха на страничната маса. Тя беше доста голяма, колкото малко бюро, поради големия брой дребни предмети, които трябваше да бъдат винаги под ръка. Очилата й, чашата й с вода, кутия с хубави чаени бисквити, малка купчина хартия за писане и остър молив в случай че посред нощ я навести блестяща идея. Снимка на покойния й съпруг Юстас Боскауен, гледащ строго от своята подложка от синьо кадифе, библията й, книгата, която четеше може би за шести път — „Кулите Барчестър“. Защото Тролъп беше толкова успокояващ автор. Да го четеш, беше като да те е хванал някой за ръката и да те води кротко в по-приятното минало. Тя затърси по-настойчиво очилата си. Поне, каза си тя, нямаш комплект челюсти, които да ти се хилят от стъклена чаша. Гордееше се със зъбите си. Колко баби на осемдесет и пет можеха да се похвалят със собствени зъби? Или поне с повечето от тях. А пък на онези, които са изпопадали отзад, липсата им не се вижда. Тя все още можеше да се усмихва и да се смее, без да я е страх, че ще смути някого с беззъбата гримаса на нащърбена чиния.
Погледна часовника. Седем и половина. Изабел е тръгнала нагоре. Чу скърцането на стъпалата, старческите стъпки по площадката. Леко почукване и вратата се отвори, появи се тя с поднос от сутрешната чаша на Лавиния с топла вода и резен лимон в нея. Не трябваше да продължава старата традиция, Лавиния чудесно можеше да мине и без нея. Но Изабел беше сервирала рано сутрин топла вода с лимон вече петдесет години и нямаше намерение да престава.