Закуската в неделя в Нанчероу ставаше чак в девет часа, но дори при това когато населението на детската стая се появи, другите вече бяха там, лапаха овесена каша и наденички на скара. Голямата трапезария беше изпълнена с ранна зимна слънчева светлина, носеше се неустоима миризма на прясно кафе.
— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Мери.
— Чудехме се какво правите — обади се Даяна от далечния край на масата. Беше в светлосиви фланелен жакет и пола, толкова безупречно скроени, че я правеха стройна като фиданка. Синя копринена блуза превръщаше очите й в сапфири. На ушите й имаше обеци с перли и диаманти, на шията й блестеше тройна перлена огърлица.
— Ами приготвянето ни отне известно време.
— Няма значение. — Тя се усмихна на момичетата. — Като виждам толкова елегантна двойка, разбирам всичко. Справила си се блестящо, Мери.
Лъвдей отиде да целуне баща си. И те с Томи Мортимър бяха еднакво официални, носеха костюми със сака, ризи с колосани яки и копринени вратовръзки. Полковникът остави вилицата си, за да освободи ръката си и да прегърне дъщеря си.
— Едва те познах — каза й той. — Истинска малка лейди, като си облечеш рокля. Бях започнал да забравям как изглеждат краката ти.
— О, стига, татко, не говори глупости. — Тя изглеждаше леденостудена и безчувствена, сякаш маслото няма да се стопи в устата й. Лъвдей очевидно нямаше намерение да поддържа същия тон. — И я се виж, лакомо старче, взел си цели три наденички. Дано си оставил нещо и за нас…
По-късно сутринта те шофираха по късото разстояние до Роузмълиън и всичките петима се разположиха много удобно в огромния даймлер на полковника. За църквата Даяна беше си сложила сива филцова шапка с кокетна воалетка и понеже денят, макар ясен и слънчев, беше студен, беше наметнала сребърна лисица на раменете си.
Паркираха колата до дворната стена на църквата и тръгнаха по пътеката между старите надгробни камъни и тисови дървета като всичките хора от селото. Църквичката беше малка и много, много стара. Джудит предположи, че е по-стара и от тази в Пенмарън. Тя сякаш от старост беше потънала в земята, така че от яркото слънце навън слизаш в хладен полумрак, който мирише на влажен камък, дървояди и мухлясали молитвеници. Седалките бяха отвратително неудобни и когато седнаха на първия ред, една сякаш пукната камбана заби от камбанарията високо над главите им.
В единадесет и петнадесет минути службата започна. Продължи доста дълго, защото викарият, клисарят и органът бяха като църквата много стари и от време на време объркваха нещата. Единственият човек, който изглежда знаеше какво прави, беше полковник Кеъри-Луис, който енергично тръгна към аналоя, прочете откъса от библията и също така енергично се върна на мястото си. Беше произнесена и задължителната несвързана проповед, чиято тема си остана неясна от началото до края. Бяха изпети три химна, събраха дарения (по десет шилинга от всеки възрастен и по половин крона за Джудит и Лъвдей), накрая благословията и всичко свърши.
След всепроникващия студ в църквата излизането на слънце положително те стопляше. Те постояха малко, докато Даяна и полковникът разменят по някоя дума с викария, чиято оскъдна бяла коса се изправяше от вятъра, а стихарят му се издуваше и шляпаше като чаршаф на въже. Други богомолци на път за вкъщи докосваха шапките си и казваха почтително: „Добро утро, полковник. Добро утро, госпожо Кеъри-Луис“.
Лъвдей, на която й писна, започна да се качва и скача от покрит с лишеи надгробен камък.
— Ей, хайде да си тръгваме. — Тя мушна с пръст ръката на баща си. — Гладна съм.
— Добро утро, полковник. Какъв хубав ден…
Най-после всички се изнизаха и можеха да тръгнат. Но сега полковникът погледна часовника си.
— Разполагаме с десет минути. Затова ще оставим колата тук и ще тръгнем пеша. Малко движение няма да ни навреди и тъкмо ще ни дойде апетит за обяд. Хайде, момичета.
Те се отправиха по тесния криволичещ път, който излизаше от селото нагоре по хълма. От двете му страни имаше високи каменни стени, обвити с бръшлян, а голи брястове се извисяваха към чистото небе. Най-високите им клони бяха натежали от грачещи врани. Хълмът ставаше все по-стръмен и всички се задъхваха.
— Ако знаех, че ще ходим пеша, нямаше да дойда с обувките си с най-високи токове — каза Даяна.