Томи обви талията й с ръка.
— Да те взема ли в ръце и да те понеса?
— Това едва ли ще е много прилично.
— Тогава само ще те побутвам напред. И просто си мисли колко хубаво ще е да се връщаш назад. Ще можем да тичаме по целия път. Или да се пързаляме по задник като на шейна.
— Това най-малкото ще предостави на всички тема за приказки.
Полковникът, без да обръща внимание на тези закачки, крачеше напред пред всички. Пътеката за пореден път направи завой, но изглежда тук, на стръмния ъгъл, най-после бяха пристигнали до целта. Защото на високата стена от дясната страна на пътя се появи отворена порта. Зад нея тясна алея се виеше между тревни ивици и старателно подрязан жив плет от ескалония. Беше голямо облекчение да стъпиш на хоризонтална повърхност, макар че пътят беше покрит с морски камъчета, които правеха ходенето шумно.
Томи Мортимър крачеше бойко. Физическите упражнения не му бяха любими, освен когато размахваше тенис ракета или носеше пушка.
— Мислите ли, че ще ми предложат джин с подправки? — попита той с копнеж.
— Ти и по-рано си обядвал тук — рязко му напомни Даяна. — Ще ти предложат шери, може би мадейра. И не трябва да искаш джин с подправки.
Той въздъхна примирено.
— Мило момиче, заради теб бих пил и отрова. Но признай, че мадейрата съдържа тонове от Джейн Остин.
— Нито Джейн Остин, нито мадейрата ще ти навредят.
Малката група заобиколи завоя на живия плет и пред тях се показа къщата Дауър Хауз. Не беше нито голяма, нито внушителна, но притежаваше някакво стилно достойнство, което веднага правеше впечатление. Квадратна сграда, симетрична и солидна, измазана с хоросан и боядисана в бяло, с готически прозорци, покрита със сиви плочи и с каменен портал, обвит с клематис. Сгушена там, заслонена от хълма, имаше вид на място, обърнало гръб на света, скришно дремещо през отминаващите години по-дълго, отколкото някой можеше да си представи.
Нямаше нужда да почукат, нито да позвънят. Щом полковникът се приближи, отвори се вътрешна врата и на портата се появи възрастна жена. Носеше униформа на камериерка, с престилка от муслин и муселиново боне, кацнало на бялата й коса и украсено с кадифени панделки.
— Мислех, че ще дойдете право тук. Всичко е готово за вас.
— Добър ден, Изабел.
— Добър ден, госпожо Кеъри-Луис. Хубав е, нали, макар и малко хладен.
Гласът й беше остър и много корнуолски.
— Помниш ли господин Мортимър, Изабел?
— Да, разбира се. Добър ден, сър. Влизайте, а ние ще затворим вратата. Да взема ли палтата ви? Боже, Лъвдей, как растеш! А това приятелката ти ли е? Джудит? Дайте ми кожата си, госпожо Кеъри-Луис, ще я сложа на сигурно място.
Джудит, която разкопчаваше зеленото си униформено палто, се оглеждаше незабелязано. Чуждите къщи винаги са много интересни. Веднага щом за пръв път влезеш през една врата усещаш атмосферата и така откриваш нещо за индивидуалността на обитателите. Къщата Ривървю, макар и преходна и малко занемарена, беше станала дом просто защото мама беше винаги там — играеше си с Джес, или беше в кухнята, или правеше списъци за пазаруването на Филис, или потънала във фотьойла си пред огъня с всичките си малки хубави притежания наоколо. Уиндиридж, от друга страна, винаги се усещаше като малко безличен, нещо като голф клуб, а Нанчероу под влиянието на Даяна беше станал луксозно лондонско жилище от огромен провинциален мащаб.
Но Дауър Хауз имаше въздействие, което Джудит никога преди не беше изпитвала. Беше наистина като да се върнеш назад във времето. Толкова стара — със сигурност предвикторианска, с толкова съвършени пропорции, толкова тиха, че над спокойните гласове бавното тиктакане на дядовия часовник ясно се чуваше. Подът на фоайето беше покрит с плочи и постлан с килими, въздушно спираловидно стълбище се издигаше от него, извиваше под готически прозорец, скрит от завеси от лен с пшеничен цвят. Носеше се очарователна миризма на смес от застоялост, старинна мебел, лак и цветя, със слаб нюанс на влажен камък и студени килери. Нямаше и помен от централно отопление, само ярък огън гореше зад решетката и слънчев квадрат беше се прострял на пода през отворения прозорец.
— Госпожа Боскауен е в приемната.
— Благодаря, Изабел.
Като остави Изабел да отнесе палтата горе, Даяна ги поведе през отворената вътрешна врата.
— Лельо Лавиния! — Гласът й беше топъл от истинско удоволствие. — Ето ни, напълно изтощени от катеренето по хълма. Едгар ни накара. Ти си светица, щом търпиш такова нашествие…
— Но всички сте били на църква! Колко добре сте направили. Аз не дойдох, защото не бих могла да понеса поредната проповед на викария. Лъвдей, маймунчето ми, ела да ме целунеш… И скъпият Едгар. И Томи. Чудесно е да ви видя отново.