Джудит се мотаеше отзад не толкова от стеснителност, колкото от желание да разгледа. Светла стая, окъпана в златна слънчева светлина, която струеше през гледащите на юг прозорци. Меки цветове, розови, кремави и зелени, вече поизбелели, но и не са били ярки. Дълъг библиотечен шкаф, натъпкан с томове в кожена подвързия. Остъклен орехов шкаф, съдържащ набор от фруктиери от майсенски порцелан. Украсено венецианско огледало над боядисаната в бяло рамка на камината. В огнището блещукаше малък огън от въглища. Слънчевата светлина намаляваше яркостта на пламъка, но пък искреше с блясъка на дъгата в шлифованите висулки на кристалния полюлей. И имаше цветя, много цветя. Лилии, с упойващия им аромат. Всичко зашеметяваше.
— Джудит!
Тя стреснато разбра, че Даяна беше произнесла името й. Ужасно би било госпожа Боскауен да я помисли за зле възпитана или безцеремонна.
— Извинете!
Даяна се усмихна.
— Приличаш на хипнотизирана. Ела да те запозная. — Тя протегна ръка, подканваща я да дойде при тях. Сложи ръка на рамото й. — Лельо Лавиния, това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.
Внезапно тя се смути. Госпожа Боскауен чакаше, седнала много изправена в ниския стол, полуобърнат към светлината, със синята си вълнена рокля, която се спускаше до глезените й. Беше стара… може би около осемдесетте и над тях. Страните й под слоя пудра бяха набраздени от бръчки, а до нея, за да й е под ръка, беше опрян абаносов бастун със сребърна дръжка. Стара. Чудесно стара. Но избелелите й сини очи искряха от интерес и не беше трудно да се разбере, че някога е била много красива.
— Мила! — Гласът й беше ясен, съвсем мъничко треперлив. Тя взе ръката на Джудит и я задържа в своята. — Прекрасно е, че успя да дойдеш с другите. Не е много стимулиращо, но обичам да се запознавам с нови приятели.
Лъвдей каза безцеремонно:
— Поканих Джудит на гости при нас, защото семейството й е в Коломбо и няма при кого да отиде.
Даяна се намръщи.
— Лъвдей, това изглежда като много неприятна покана. Знаеш, че покани Джудит, защото искаше да си с нея. Не ме остави на мира, докато не се обадих на госпожица Като.
— Добре де, това беше една от причините.
— И сериозна при това — успокои я леля Лавиния. Тя се усмихна на Джудит. — Но Коломбо не изглежда много далече.
— Те ще са там съвсем малко. Колкото да им стигне времето да си опаковат нещата от къщата и да заминат за Сингапур. Баща ми е получил там нова работа.
— Сингапур! Звучи много романтично. Никога не съм била там, но имам братовчед, който беше в генералния щаб на губернатора и казваше, че това е едно от най-хубавите места. Празненства през цялото време. Майка ти ще прекара там най-хубавото време в живота си. Хайде, ела и си намери място за сядане. Толкова хубав ден, не понасям да се свивам край огъня. Едгар, ще се заемеш ли с питиетата? Погрижи се всеки да получи шери. Имаме десет минути, преди Изабел да удари гонга. Даяна, мила, има ли новини от Атина? Върнала ли се е от Швейцария?
Под прозореца имаше дълга кушетка. Джудит разсеяно отиде да коленичи върху нея, за да погледне над дълбоката покрита веранда към градината на склона зад нея. В подножието на поляната имаше горичка от монтерейски бор и над върховете й беше очертана далечната синя линия на хоризонта. Този изглед, противопоставянето на тъмните иглолистни гори и лятното море, създаваше необикновеното усещане, че си някъде в чужбина. Сякаш всички те с магия бяха пренесени от Нанчероу в някаква италианска вила, окъпана в слънцето на една южна страна, застанала високо на хълм над Средиземно море. Илюзията я изпълни със замайващо удоволствие.
— Обичаш ли градините? — Старата дама отново беше се обърнала към нея.
— Тази ми харесва особено много.
— Ти си дете точно каквото ми допада. След обяда ще си облечем палтата и ще излезем да я разгледаме.
— Наистина ли?
— Аз няма да дойда — прекъсна я Лъвдей. — Много е студено и съм я виждала сто пъти.
— Мисля, че и никой друг няма да дойде — кротко отбеляза леля Лавиния. — И те като теб, Лъвдей, добре познават градината. Но това няма да ни спре с Джудит да отделим малко време за себе си и да се порадваме на кратка разходка на чист въздух. И ще си побъбрим и ще се опознаем. А ти как си, Едгар? А, шерито ми. Благодаря. — Тя вдигна чашата си. — И благодаря на всички ви, че дойдохте.
— Джудит!
Зад нея полковникът каза името й. Тя се обърна. Той се усмихна.