— Лимонадата.
— О, благодаря
Тя седна, където беше коленичила, с гръб към прозореца и посегна да вземе чашата от ръката му. Срещу тях Лъвдей, която кой знае защо бе избрала да раздели един огромен фотьойл с Томи Мортимър и седеше притисната до него, също получи лимонада. През малкото разстояние, което ги делеше, тя улови погледа на Джудит и хлапашкото й лице се изкриви в ухилване, и изведнъж тя стана толкова лоша и толкова хубава, че сърцето на Джудит се препълни с обич към нея. Обич, а и признателност, защото Лъвдей беше споделила с нея толкова много, а и сега беше тук благодарение на нея.
— И сега покарват първите ми луковички — самакитка, ранни минзухари и кокичета. Тук е завет, както виждаш, и на Нова година винаги идвам на това място в градината, за да видя как вървят. Изхвърлям цялата ужасна прашна зеленика, щом намеря дори съвсем мъничка групичка, едва набола земята, и тогава разбирам, че годината е започнала и пролетта идва.
— Аз пък мислех, че трябва да се чака до нощта срещу Богоявление, за да се изхвърли зелениката. Какво е онова розово цвете?
— Вибурнум фрагранс. Мирише на лято, удар посред зима. А това е будлеята ми. Сега изглежда малко тъжно, но през лятото гъмжи от пеперуди. Съвсем голяма е, нали, а я посадих само преди две години.
Тръгнаха надолу стъпка по стъпка по спускащата се чакълена пътека. Леля Лавиния, вярна на думата си, не бе забравила обещанието си и когато свърши обядът, изпрати другите отново в приемната да се забавляват колкото могат, а тя изведе Джудит навън за малка обиколка. За тази цел си беше сложила здрави градински обувки и огромна пелерина от туид, а главата си беше обвила с шал. Бастунът й я крепеше на крака и служеше добре като показалка.
— Както виждаш, цялата ми земя е по склоновете на хълма. На самото дъно е зеленчуковата градина, а шотландските борове са южната ми граница. Когато дойдохме тук, всичко беше терасирано, но аз исках градина на участъци като външни стаи, всяка със свой собствен характер, по-скоро неочакван и таен. Затова посадихме ескалония и жив плет от лигуструм и направихме портите като арки. Алеята привлича погледа, нали? Те те карат да поискаш да разбереш какво има зад тях. Ела, ще ти покажа. Виждаш ли? — Те минаха зад първата арка. — Моята градина с рози. Всички старомодни рози. Това е Розамунда, най-старата от всички. Сега изглежда малко оклюмана, но когато цъфне, венчелистчетата й са оцветени в бяло и розово. Като момиченца в празнични роклички.
— Откога живеете тук?
Леля Лавиния отново поспря и Джудит реши, че е особено приятно да си в компанията на възрастен, който за никъде не бърза и се радва да разговаря, сякаш разполага с цялото време на света.
— От около петдесет години. Но когато бях дете моят дом беше Нанчероу. Не къщата на Даяна, а старата, която изгоря. Брат ми беше баща на Едгар.
— Значи винаги сте живели в Корнуол?
— Невинаги. Съпругът ми беше кралски съветник и окръжен съдия. Първо живеехме в Лондон, после в Ексетър, но винаги през отпуските се връщахме в Нанчероу.
— И децата си ли отгледахте?
— Миличка, никога не съм имала деца. Едгар и Даяна са децата ми, а техните деца са мои внуци.
— Боже, колко жалко.
— Кое? Това, че не съм имала деца? Виждаш ли, всяка тъга си има компенсация. Пък и може би щях да бъда безнадеждна майка. Хайде да не се ровим в миналото. За какво говорехме?
— За градината и за къщата ви.
— А, да. Къщата. (Това е най-хубавият розов люляк. Опитвам да не му позволя да израсте прекалено висок и източен). Къщата.
Тя беше Дауър Хауз към Нанчероу. Баба ми живееше тук, когато беше точно на моите години сега. И когато мъжът ми се пенсионира от окръжния съд, го отделихме от имота, наехме го и после успяхме да го купим. Бяхме много щастливи тук. Съпругът ми почина, както си лежеше спокойно на един шезлонг на поляната пред къщата. Беше лято и много топло. И така, идваме до детската градина. Мисля, че тя ще ти хареса най-много. Лъвдей казвала ли ти е за хижата?
Озадачена, Джудит поклати глава.
— Не.
— Така и предполагах. Тя не е играла много тук. За нея хижата никога не е била своя така, както беше за Атина и Едуард. Сигурно защото е много по-малка от тях и нямаше дете на нейната възраст, с което да я споделят.
— Това детска къща за игра ли е?
— Почакай и ще видиш. Съпругът ми я построи, защото Атина и Едуард обикновено прекарваха много време при нас. Те стояха в нея по цял ден и когато пораснаха, им позволявахме да спят там. Много по-вълнуващо и по-забавно е, отколкото в палатка, не мислиш ли? И на сутринта двамата си приготвяха закуска…