— Има ли печка в хижата?
— Не, защото ужасно се страхувахме от пожар и да не изгорят децата. Но има тухлено огнище доста далече навън и двамата си пържеха бекон и си варяха нещо в малки тенджерки. Ела, ще отидем да я видим. Пъхнах ключа в джоба си в случай че поискаш да влезеш.
Тя тръгна напред и Джудит, изпълнена с нетърпеливо очакване, я последва през портата в живия плет, после надолу по каменно стълбище в малка овощна градина с ябълкови и прасковени дървета. Тук тревата беше неравна и висока, но участъци с кокичета и синчец се стелеха около чворестите стъбла на плодните дървета, а първите нарциси и лилии се подаваха като зелени мечове от щедрата земя. Ясно беше, че не след дълго всичко ще се превърне в буен пролетен цъфтеж в жълто и бяло. Над тях на гол клон кацна кос, който изливаше сърцето си в песен, а зад градината, забодена в ъгъла на завет, стоеше хижата. Беше построена от дървени греди с насмолен дъсчен покрив и прозорци от двете страни на боядисаната в синьо врата. Пред вратата имаше дълбок портал с дървени стъпала и парапет с ажурена дърворезба. Това не беше къщичка с детски размери, а истинско жилище, където и възрастни хора можеха да влизат и излизат, без да се навеждат или да се свиват в детски столчета.
— Но кой идва тук сега?
Леля Лавиния се засмя.
— Май се натъжи.
— Ама толкова е сладка и тайнствена. В нея трябва да се играе непрекъснато и да се поддържа…
— Но тя се поддържа. Аз се грижа за това. Винаги е проветрено и чисто, всяка година я измазват с креозот. Добре е построена и следователно е съвсем суха.
— Не мога да се начудя защо Лъвдей досега не ми е казвала за нея.
— Седенето в къща никога не я е привличало. На нея й дай да чисти обори и да язди понито си и хич не й е зле от това. А от време на време тук има деца. Неделното училище на Розмълиън винаги прави годишните си пикници в тази овощна градина и тогава хижата отново влиза в ролята си. Много често тук стават най-ужасни битки, защото момчетата искат тя да е крепост на червенокожите, а пък момичетата обичат да си играят на майки и бащи. Ето ключа. Върви да отключиш вратата, а аз ще ти покажа какво има вътре.
Джудит взе ключа и тръгна, като се навеждаше под провисналите клони на ябълковите дървета, после изкачи двете стъпала до вратата. Ключът влезе лесно и превъртя гладко. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Носеше се силна миризма на креозот. Тя влезе. Съвсем не беше тъмно, защото на задната стена имаше трети прозорец. Видя вградени две легла от двете страни под наклонения покрив, дървена маса и два стола, лавици за книги, огледало, картина в дървена рамка, парцалена черга на пода. Обърната щайга от портокали играеше ролята на кухненски шкаф и беше натъпкана с разни порцеланови съдове, опушен чайник и почернял тиган. На прозорците висяха сини карирани пердета, на леглата имаше сини одеяла и възглавници. Над главата й от кука на главната греда висеше парафинова лампа. Тя си представи хижата в мрак със запалена лампа и спуснати пердета, и й хрумна тъжната мисъл, че на четиринадесет години може би е вече твърде голяма за такива невинни игри.
— Как ти се струва?
Джудит се обърна. Лавиния стоеше в отворената врата.
— Идеална.
— Мислех си, че ще бъдеш очарована. — Старата дама пое въздух. — Не е влажно. Само малко е студено. Горката къщичка. Трябва й компания. Трябват ни дечица, нали? Ново поколение. — Тя старателно огледа наоколо. — Виждаш ли следи от мишки? Гадните полски мишки понякога влизат и прояждат дупки в одеялата, за да си правят гнезда.
— Когато бях малка, на около десет години, бих си продала душата за къщичка като тази.
— Гнездо за себе си? Поредната малка полска мишка.
— Вероятно. Да спиш навън в лятна нощ. Да ти мирише на влажна трева. Да гледаш звездите.
— На Лъвдей и през ум не би й минало да спи тук сама. Казва, че тук има странни шумове и привидения.
— Мен обикновено не ме е страх навън. Но тъмните къщи понякога могат да те изплашат.
— И уединените също. Може би затова прекарвам толкова време в градината си. Виж… — Тя нагласи кърпата на главата си и се загърна по-плътно с наметката си. — Става доста студено. Може би е време да се върнем при другите. Ще започнат да се чудят какво е станало с нас. — Тя се усмихна. — Можеш ли да си представиш, какво ли прави Лъвдей, докато ни чака? Ще да е играла на пръчици с господин Мортимър.
— На пръчици? Откъде знаете?
— Защото винаги прави това, когато идва при мен. И въпреки своенравието си, робува на традицията. Радвам се, че си й приятелка. Мисля, че ще й повлияеш добре.