Работите ми вървят добре, имах седем от десет верни отговора на теста по история. Учим за Хорас Уолпоул и Утрехтския пакт. Копнея да науча за новата къща на Орчард Роуд в Сингапур. Ще ви е трудно да се разделите с Джоузеф.
С много обич за вас и Джес,
Джудит
Тя беше в Уиндиридж, застанала до прозореца в спалнята си, вперила поглед в полето за голф и далечния залив. Не беше възможно ясно да види нещо, защото всичко беше замъглено от мек, непреклонен дъжд. При това очите й непрекъснато се пълнеха с детски и глупави сълзи, защото съвсем внезапно я връхлетя най-остра носталгия.
Това беше странно, защото беше средата на срока, а тя не беше изпадала в такава депресия, откакто мама се беше сбогувала с нея и я беше оставила в „Сейнт Урсула“. На училище някак нямаше време за носталгия, защото винаги имаше толкова много да правиш, толкова неща да постигнеш, толкова да научиш, да си спомниш, толкова много хора се суетяха наоколо, толкова много звънци звъняха, всички примесени със състезания и усилени тренировки, че когато се мушваше в леглото си — класическото време да си поплачеш тайно — винаги беше прекалено уморена, за да направи друго освен малко да почете и да заспи.
А в Нанчероу, когато разказваше за родителите си и Джес по време на разговора, като учтиво отговаряше на учтиви въпроси, не се надигнаха никакви бодвания на съжаление, нито на потребност.
В действителност в този вълшебен уикенд тя едва си беше спомняла за своите родители, сякаш бяха част от изчезнал свят, който временно е спрял да съществува. Или може би защото Джудит, облечена в дрехите на Атина Кеъри-Луис, беше получила някаква нова идентичност, която нямаше нищо общо със семейството й, личност, която беше погълната само от настоящето и следващото вълнуващо събитие, което е на път да стане.
Сега тя си мислеше за Нанчероу с копнеж, искаше й се да е там с Лъвдей, в онова място, изпълнено със слънце, цветя и светлина, вместо в бездушната къща на леля Луиза, забодена на хълма, в компанията на само три жени на средна възраст. Но тогава здравият разум й дойде на помощ, защото целият Корнуол беше разкиснат от дъжд и Нанчероу не би могъл да избегне това. В спалното помещение беше много мрачно, когато се събудиха в лошото време, и заваляха поръчки за дъждобрани и гумени ботуши като екипировка за деня. В десет часа пансионерките потекоха към главната врата и зашляпаха през локвите към различните коли, които чакаха да ги отведат за ваканцията. Леля Луиза, винаги практична, беше дошло със стария си роувър, но за Лъвдей още не беше дошла никаква кола и тя горчиво се оплакваше, защото беше принудена да чака, като подритваше токчетата си, докато се появи някой.
(От друга страна, това беше хубаво, защото Джудит не гореше от желание да запознава леля Луиза с Даяна. Двете дами нямаха нищо общо помежду им и леля Луиза щеше несъмнено да отправя подигравателни бележки за госпожа Кеъри-Луис по целия път към вкъщи.)
Въпреки лошото време обаче сутринта беше доста хубава. Те спряха в Пензанс да напазаруват, после се отбиха в банката, за да изтеглят джобни пари за Джудит за ваканцията. (Но не и за велосипеда, защото леля Луиза беше обещала тя да го купи.) После влязоха в книжарницата и прегледаха доста неща, Джудит си купи нова автоматична писалка, защото някои момичета й бяха искали старата и бяха съсипали перото. После пиха кафе в една чайна, ядоха кейк и се върнаха тук. Пътуването в дъжда до леля Луиза в колата, докато местеше скоростите и натискаше с лъснатата си туристическа обувка педала за газта, беше неприятно, меко казано, и Джудит затваряше очи в очакване на моментална смърт, когато леля Луиза задминаваше раздрънкан автобус на завой или препускаше към най-високата част на възвишение без ни най-малка представа какво може да идва от другата страна. Но някак си те стигнаха в Пенмарън и мъката по Ривървю, мама и Джес се появи, щом влязоха в селото, защото изглеждаше съвсем грешно да останат на главното шосе, а не да завият по пътя, който през серия тесни алеи водеше надолу към устието и железопътната гара. И пристигането в Уинтъридж също беше погрешно, защото къщата, изникнала пред тях през завихрената мъгла и обезлистената, зализана градина, не предлагаше и най-малко утешение.
Хилда, прислужницата, беше дошла до вратата, за да поеме куфарите.
— Ще ги кача горе — обяви тя и Джудит последва дебелите й черни памучни крака. Макар че познаваше къщата не по-зле от Ривървю, това беше първият път, когато щеше да живее тук, тя бе странна и чужда, и не миришеше както трябва, и изведнъж закопня да е където и да е по света, само не тук.