И то без всякаква реална причина. Просто емоционална бъркотия, паника от преместването. Защото стаята й, някогашната спалня за гости на леля Луиза, беше много хубава, и нещата й, донесени от Ривървю, бяха акуратно подредени и прибрани в шкафове и чекмеджета. И бюрото й беше тук, и книгите й на лавицата. И цветя на тоалетката. Но нищо друго. Е, какво още можеше да иска? Какво можеше да запълни тази ужасна празнина, която усещаше като дълбока яма в сърцето си?
Хилда изрече няколко банални думи за лошото време, близостта на банята, че обядът е в един часа и си тръгна. Джудит, оставена сама, отиде до прозореца и отстъпи пред тези нелепи сълзи.
Искаше си Ривървю, мама, Джес и Филис. Искаше си всичките познати гледки, звуци и миризми. Градината по склона и изгледа към спокойното широко устие, което се изпълваше и изпразваше с приливите и отливите, и деня, нарушаван от успокояващото мърморене на малкия парен влак. Поизносеният чар на пълната с цветя всекидневна и тракането на съдове от кухнята на Филис, докато готвеше зеленчуци за обяд, и постоянният акомпанимент на пискливото гласче на Джес. Миризмите са дори още по-натъжаващи и носталгични. Чистата смес на продуктите на Вим и лавандуловия сапун на Ярдли, които се излъчваха от банята; сладкият аромат на лигуструма от живия плет до главния вход и острият мирис на водорасли при отлив. И готварските миризми, от които ти се пълни устата, когато влезеш от улицата гладен. На кейк от фурната, или на пържен лук…
Няма смисъл. Нямаше полза. Ривървю си отиде, даден е на друго семейство. Мама, татко и Джес са чак отвъд океана от другата страна на света. Да плачеш като бебе, няма да ги върнеш. Тя намери кърпичка и си избърса носа, после разопакова нещата си, като обикаляше стаята, отваряш чекмеджета и врати, търсеше дрехите и намираше нещо, което да облече и да не е униформа. Тук нямаше кашмирени пуловери. Само една стара пола, шотландски пуловер, който беше пран толкова пъти, че вече не дращеше. Среши косата си, това я успокои, и се опита да мисли за весели неща. Новият велосипед, който ще бъде купен в Порткерис този следобед. Четири дни свобода от училище. Ще пътува с него на плажа и ще ходи по пясъка. Може би ще отиде да види господин Уилис. Ще телефонира на Хедър и ще направи планове с нея. Перспективата да се види с Хедър би развеселила всеки. Постепенно мъката й се разсея. Завърза косата си отзад с панделката и слезе долу да потърси леля Луиза.
След обяда, който беше от пържоли с ментов сос и задушени ябълки, леля Луиза прояви някакъв повишен интерес към посещението на Джудит при семейство Кеъри-Луис.
— Никога не съм ходила там, но съм чувала, че градината им е просто грандиозна.
— Така е, и е пълна с прекрасни неща. Има хортензии покрай цялата шофьорска алея. И камелии, и други цветя. И си имат собствен малък плаж.
— А какво е детето?
— Лъвдей? Тя е проклетичка, но май никой не го е грижа. Има ужасно добра бавачка, Мери, която глади цялото пране.
— Ще започнеш да си въобразяваш разни неща и за собственото си положение.
— Не, няма. Там е различно, но много хубаво.
— Какво мислиш за госпожа Кеъри-Луис? Наистина ли е толкова лекомислена, каквато е репутацията й?
— Нима тя има репутация?
— Именно. Винаги ходи до Лондон или на малки екскурзии до Южна Франция. И доста разюздани приятели.
Джудит си спомни Томи Мортимър и реши за пореден път, че е по-разумно дори да не споменава името му. Вместо това каза:
— Там имаше страшно добър човек на име Джеръми Уелс. Той е лекар и с мама се запознахме с него във влака, когато се връщахме от Плимут. Бяхме в едно купе. Той не живее в Нанчероу. Беше на гости само за един ден.
— Джеръми Уелс?
— Познаваш ли го?
— Не, но всеки е чувал за него заради спортните му постижения. Той е капитан на корнуолския тим по ръгби и е играл за Кембридж. Спечели три точки на последния университетски мач. Спомням си, че четох за това във вестника. Беше герой на деня.
— Той играе и крикет. Полковник Кеъри-Луис ми каза.
— Ами ти си била заобиколена със знаменитости! Надявам се, че тук няма да ти се стори прекалено еднообразно.
— Очаквам с нетърпение купуването на велосипеда.
— Ще го направим този следобед. Казаха ми, че „Питуей“ е най* добрият магазин в Порткерис, така че ще отидем там. А господин „Питуей“ има пикап, така че ще го помолим да ни го докара възможно най-скоро. Не мисля, че трябва да го караш по главния път за вкъщи, докато не му свикнеш. Можеш да се упражняваш около селото и да се научиш да показваш с ръка, когато искаш да завиеш. Не искам да ми се наложи да пиша на майка ти, че си завършила дните си под колелата на някой камион.