Тя се разсмя сякаш това беше весел виц и Джудит също се засмя, макар и да не намираше това за особено смешно.
— Колкото до останалото от ваканцията, да се надяваме, че дъждът ще спре, така че да можеш да излезеш и пообиколиш. Боя се, че в неделя ще трябва да те оставя, защото играя голф целия ден. А пък Една и Хилда си отиват вкъщи за някакво честване — осемдесети рожден ден на някаква леля, и трябва да са там, за да помогнат за приготовленията. Така че ще останеш сама, но съм сигурна, че ще успееш да се забавляваш.
Перспективата да остане сама за цял ден не беше непривлекателна, но би било дори още по-забавно да прекара свободната неделя със семейство Уорън.
— Мисля, че мога да се обадя на Хедър, ако нямаш нищо против. Може би ще мога да отида у тях в неделя. Или Хедър да дойде тук.
— Малката дъщеря на Уорън? Колко хубава идея! Оставям на теб да решиш. Добре е да запазиш връзките си със старите приятелки. Искаш ли още ябълки? Не? Добре тогава, позвъни на Хилда да дойде и да разчисти масата, после ще изпия кафето си и ще тръгнем за Порткерис в около два и половина. Ще бъдеш ли готова?
— Да, разбира се. — Тя изгаряше от нетърпение.
Дъждът продължаваше неумолимо. Те пътуваха към Порткерис, който изглеждаше от мрачен по-мрачен. Канавките му преливаха, пристанището бе запълнено с навъсено сиво море. Магазинът за велосипеди на „Питуей“ беше в подножието на хълма. Леля Луиза паркира колата на съседна алея и влязоха в него. Миришеше на гума, смазка и нова кожа и навсякъде имаше велосипеди — като се почне от триколесни за най-малките и се стигне до състезателни бегачи със страхотни извити дръжки на кормилото, което на Джудит се струваше малко шантаво, защото да въртиш педалите с глава между коленете и да виждаш само платното на пътя със сигурност обезсмисля цялото упражнение.
Появи се господин Питуей в комбинезон цвят каки и започна голямото обсъждане. Накрая всички се спряха на тъмнозелено с черна седалка. Имаше предпазен капак на веригата, хубави, дебели гумени дръжки на кормилото, своя помпа за гуми и малка чантичка зад седалката с инструменти и малка масльонка. Струваше точно пет паунда и леля Луиза галантно извади портмонето си и наброи банкнотите.
— А сега, господин Питуей, искам да ни го докарате възможно най-скоро. Може ли още този следобед?
— Ами аз съм сам в магазина точно сега…
— Глупости. Може да повикате жена си да брани крепостта половин час. Просто го пъхнете в пикапа си и го докарайте в Уинтъридж, Пенмарън.
— Да, знам къде сте, но…
— Чудесно. Разбрахме се. Ще се видим към четири часа. Ще ви чакаме. — Беше вече наближила вратата. — И благодаря за помощта ви.
— Благодаря — каза злочестият господин Питуей — за покупката.
Той удържа на думата си, явно уплашен от леля Луиза. Следобедът леко се беше разведрил и макар небето да беше още сиво, а светът мокър и прогизнал, дъждът услужливо бе престанал и когато в четири без пет синият пикап зави към портата на Уиндиридж. Джудит, която очакваше пристигането му, изтича навън и помогна на господин Питуей да разтовари скъпоценната стока. Леля Луиза, която също бе чула колата, я последва по петите просто за да се увери, че всичко е наред и че велосипедът не е надраскан или повреден някак по време на краткия превоз. Като никога, тя не намери никакъв дефект. Благодари на господин Питуей и му даде половин крона за безпокойството и за бензина. Той си получи бакшиша смутен и благодарен, изчака Джудит да монтира колелото и да направи няколко обиколки по пътеката около поляната и като докосна каскета си, влезе в колата и отпътува.
— Е, как е? — попита леля Луиза.
— Абсолютно идеален. О, благодаря ти, лельо Луиза. — Увиснала на кормилото, тя залепи целувка на неотзивчивата й буза. — Това е най-хубавият велосипед и най-хубавият подарък. Наистина много ще го поддържам, това е най-хубавото нещо, което съм имала някога.
— Не забравяй да го прибираш в гаража и да не го оставяш на дъжда.
— Няма, няма. Сега отивам малко да го покарам. Наоколо из селото.
— Знаеш ли как да използваш спирачките?
— Знам как работи всичко.
— Тогава тръгвай. Радвай му се!
След това тя се върна при плетката си, следобедния си чай и романа си.
Беше божествено, сякаш летеше. Тя препускаше по хълма и въртеше педалите през селото, виждаше отново познатите магазинчета и къщички по главната улица. Понесе се покрай пощата и кръчмата, подмина завоя към жилището на свещеника и после „без ръце“, с огромна скорост се спусна по залесения хълм, който водеше до далечните граници на широкото устие, където издигнатият през мочурището път водеше към далечния край на водата. Тръгна по алея, която заобикаляше теменужената ферма, и продължи, като разплискваше локвите, по неравния път, успореден на железопътната линия. Там винаги беше завет, обърнатите на юг насипи бяха осеяни с дива иглика. Неприветливото сиво небе нямаше значение. Въздухът беше приятен и миришеше на влажна земя, дебелите гуми на колелото се плъзгаха по буците и локвите и тя беше самостоятелна и напълно свободна, изпълнена с безкрайна енергия, сякаш ако я накарат, може да пътува до края на света. Поиска й се да запее, нямаше наоколо кой да я чуе и тя запя: