И вятър беснее,
и сняг вилнее,
но аз на бурята
ще издържа.
Краят на улицата, първите къщи. Големите важни къщи на Пенмарън със сенчестите им тайни градини, затворени от високи каменни стени. Борови дървета се издигат високо, отрупани с грачещи врани. Гарата. Къщата Ривървю.
Тя натисна спирачките и спря, стъпи с единия крак на земята. Нямаше намерение да дойде, но сякаш велосипедът сам беше намерил пътя като жаден кон и я беше довел в стария й дом без съзнателно желание от нейна страна. Тя се вторачи в къщата, всичко беше нормално. Горчиво, но не непоносимо. Градината изглеждаше поддържана и ранни нарциси цъфтяха в овощната градина. Някой беше закачил детска люлка на едно от ябълковите дървета. Беше приятно да знаеш, че тук растат деца.
След малко продължи нататък под дърветата и край потока, където прясна вода се вливаше в басейн, в който винаги можеха да се ловят попови лъжички и жаби. Пътят се виеше нагоре и излизаше на главното шосе край църквата. За момент помисли да слезе долу на плажа и да се обади на господин Уилис, но ставаше късно, следобедът започна да помръква, а колелото й нямаше фарове. Когато следващият път отиде в Порткерис, ще си купи. Голям преден и малък червен отзад. Но сега беше време да се отправи към къщи.
Пътят се изкачваше край ниви от едната страна и полетата за голф от другата. Като бясно въртеше педалите, тя скоро установи, че хълмът е много по-стръмен, отколкото й се беше струвало, и въпреки трите скорости на велосипеда, скоро се задъха. Когато се изравни с клуба, се предаде и слезе, примирена с мисълта, че ще трябва да върви и да го бута до вкъщи. Мина й през ума, че затова ги наричаха бутопеди.
— Хей, здравей!
Джудит се обърна да види кой я вика. От портата на клуба мина мъж и заслиза по стълбите към пътя. Беше облечен за голф, с торбест панталон и жълт пуловер и носеше килнат каскет от туид, което му придаваше леко подозрителния вид на незаслужаващ доверие букмейкър.
— Трябва да си Джудит, или дълбоко греша.
— Да, аз съм — каза тя без ни най-малка представа кой може да е той.
— Леля ти ми каза, че ще бъдеш тук през уикенда. Малка отпуска от училище. — Беше червендалест, с мустаци и блестящи разбиращи очи. — Не ме познаваш, не сме се срещали. Полковник Фосет. Били Фосет. Стар приятел на Луиза от Индия. А сега съм й непосредствен съсед.
Тя започна да се досеща.
— О, да, спомням си. Тя ни е разказвала за вас. Приятел сте на чичо Джак.
— Точно така. — Той огледа колелото. — Какво е това тук?
— Новият ми велосипед. Леля Луиза ми го купи днес. Има три скорости, но пак не мога да изкача хълма и трябва да го бутам.
— Това е най-лошият от велосипедите, но трябва да кажа, че е красив детайл от екипировката. Връщаш се пеша, така ли? Ще дойда с теб, ако може.
Беше досадно да нарушават самотата й, но каза:
— Да, разбира се. — И те се отправиха, като той съобразяваше скоростта си с нейната.
— Голф ли играехте? — попита тя.
— Просто потренирах сам. Трябва да си подобря играта, преди да опитам да се състезавам с леля ти.
— Знам, че е много добра.
— Великолепен играч. Удря топката като мъж. И много леко, когато трябва да вкара. Как се чувства човек, когато се върне в Пенмарън?
Те разговаряха любезно и сковано през останалото време. Когато стигнаха до завоя към Уиндиридж и до бунгалата зад него, пътят стана равен и Джудит можеше да подкара велосипеда си, а той да я следва, но това й се стори грубо и не го направи.
Пред портата на Уиндиридж тя спря, като очакваше да й каже, довиждане“ и да продължи, но той май нямаше намерение да прекрати срещата им. Вече беше почти тъмно и иззад спуснатите пердета на гостната на леля Луиза проникваше светлина в прахоляка и полковник Фосет явно беше примамен от тази безмълвна покана. В колебание той разигра сцена с повдигане на ръкава на пуловера си и поглеждане на часовника.