— Да. — Нямаше какво друго да каже. — Да, много искам.
— Прекрасно. — Били Фосет одобрително шляпна покритото си с туид коляно. — Значи се договорихме. Кога да отидем? В шест от вкъщи? Боя се, че ти ще трябва да шофираш, Луиза, защото старата ми таратайка нещо кашля. Трябваше да я закарам на ремонт.
— Много добре. Ако бъдеш тук в пет и половина, ще отидем заедно. Много си любезен.
— За мен е удоволствие да придружавам две прекрасни дами. Кой може да иска повече?
Той посегна за чашата си, пресуши уискито и продължи да седи с цигара и празна чаша в ръката. Леля Луиза вдигна вежди.
— Другата половина, Били?
— Добре. — Той погледна празната чаша сякаш изненадан да я види в такова тъжно състояние. — Добре. Щом настояваш.
— Заповядай.
— Ами ти, Луиза?
Тя погледна часовника.
— Едно малко. Благодаря.
Той стана и отиде до подноса с питиета, за да изпълни задълженията на домакин. Като го гледаше, Джудит си помисли, че в домашна обстановка той изглежда съвсем стряскащ. Чудеше се какво ли е в бунгалото му и реши, че то вероятно е ужасно, безрадостно и студено. Може би той е страшно беден и не може да си позволи уютен огън, и бутилки уиски, постоянна прислуга и всички удобства на живота, от които има нужда неженен мъж. Може би затова се навираше в подредения и охолен живот на леля Луиза. Може би… О, ужас на ужасите… той ухажваше леля Луиза с надежда да се ожени за нея!
Тази мисъл беше толкова отвратителна, че едва я понесе. И все пак, защо не? Беше стар познат на Джак Форестър и леля Луиза явно намираше компанията му забавна, иначе би го отпратила отдавна. Не беше от хората, които с радост търпят глупаци. Вероятно само го съжаляваше и отношенията им просто се развиваха с течение на времето. Стават такива неща.
— Заповядай, скъпа.
Джудит я наблюдаваше внимателно, но леля й получи питието си делово както всеки друг път и го остави на масичката до себе си. Нямаше нито скришни погледи, нито тайни усмивки. Джудит леко се успокои. Леля Луиза беше прекалено разумна, за да взема необмислени решения, а какво по-необмислено можеше да има от обвързване с безпаричен стар пияница като Били Фосет?
Добрата стара леля Луиза! Джудит реши да забрави инстинктивните си страхове, да ги заличи от главата си. Но откри, че мисълта, веднъж заседнала, беше пуснала корени, и разбра, че не е възможно да се игнорира тази вероятност. Ще трябва просто да наблюдава и да чака.
На следващата сутрин тя позвъни на Хедър. Вдигна г-жа Уорън, издаде няколко доволни и приветствени звуци, когато разбра кой е, и отиде да повика дъщеря си.
— Джудит?
— Здравей.
— Какво правиш?
— Имаме междусрочна ваканция и съм при леля Луиза.
— Получи ли велосипед?
— Купихме го вчера от „Питуей“. Супер е. Вчера вечерта направих дълго пътешествие с него. Остава само да му купя фарове.
— Каква марка е?
— „Райли“. Тъмнозелен. С три скорости.
— Чудесно.
— Искам да те видя. Питам се дали е възможно утре. Може ли да дойда?
— О, проклятие.
— Какво има?
— Заминаваме за Бодмин през уикенда, за да видим баба и дядо. Колата е готова и тръгваме след пет минути. Ще се върнем чак в неделя късно вечерта.
— Непоносимо. — Беше прекалено отчайващо. — Защо трябва да заминеш точно този уикенд?
— Всичко е уредено. И не знаех, че ще искаш да дойдеш. Трябваше да ми се обадиш по-рано.
— На мен и понеделникът ми е свободен.
— Безполезно. Връщам се на училище в понеделник. Можеш ли да дойдеш в понеделник за чая?
— Не, защото трябва да бъда в „Сейнт Урсула“ в четири следобед.
— Ама че гадост — каза Хедър. — Наистина много ме е яд. Толкова искам да те видя. Да науча всичко. Как вървят нещата? Имаш ли нови приятелки?
— Да. Една-две. Не е толкова лошо.
— Липсва ли ти майка ти?
— Понякога. Но няма никаква полза.
— Пристигнали ли са там? В Коломбо, де. Имаш ли писма?
— Да, много. И те са добре, и Джес също.
— Илейн питаше за теб неотдавна. Сега мога да й кажа някои новини. Виж какво, ще се видим през Великденската ваканция.
— Да.
— Кога започва при вас?
— Първата седмица на април.
— Добре, звънни ми веднага и ще се уговорим. Мама каза, че можеш да погостуваш у нас нощ-две.
— Кажи й да. Много бих искала.
— Трябва да тръгвам, Джудит. Татко натиска клаксона, а мама си слага шапката и пърха наоколо като бълха в одеяло.
— Приятен уикенд с твоите старци.
— На теб също. Не забравяй. Ще се видим на Великден.
— Няма.