— Какво правиш, за Бога? — попита леля Луиза.
— Загубих си шнолата.
— Мисля, че не беше с шнола.
— Бях и я загубих.
— Остави я тогава, после ще я намерим.
— Шшт! — долетя сърдит шепот от задния ред. — Не можете ли да млъкнете?
— Извинете.
Тя с мъка се надигна и намъкна в седалката си, този път толкова притисната до леля Луиза, че подпората сe врязваше в гръдния й кош. Сега сигурно той щеше да разбере намека и да я остави на мира.
Но не би. След пет минути ръката беше отново там като пълзящо, влачещо се животно, което никакъв брой удари с навит на руло вестник не би убил. Галеща, движеща се, пълзейки нагоре…
Тя скочи на крака. Леля Луиза, съвсем естествено, изгуби търпение.
— Джудит, за Бога!!!
— Трябва да отида до тоалетната — изсъска Джудит.
— Казах ти да отидеш още вкъщи.
— Шшт! Останалите хора гледат, няма ли да замълчите?
— Извинете. Лельо Луиза, пусни ме да мина.
— От другата страна ще стигнеш по-бързо.
— Искам да мина оттук.
— Хайде, върви или сядай, развалихте удоволствието на всички.
— Извинете.
Тя мина, катерейки се по коленете на леля Луиза и на всички сърдити и обезпокоени зрители, седящи на техния ред. Забърза по тъмния проход и през завесата на задната стена и намери малката мръсна дамска тоалетна, влезе и заключи вратата. Седна във вонящото място и едва не заплака от отвращение и отчаяние. Какво искаше този ужасен човек? Защо трябваше да я опипва? Защо не я остави на мира? Не съжаляваше за пропускането на филма. От самата мисъл да се върне в залата потреперваше. Искаше само да излезе на чист въздух и да си отиде вкъщи и никога повече да не й се наложи да го види или говори с него.
„Да отидем на кино“, беше предложил той, без да му мигне окото, и накара леля Луиза да повярва, че беше предложил да плати поради доброто си сърце. Беше заблудил леля Луиза, което само по себе си го правеше и хитър, и опасен. Защо беше галил коляното й и плъзгал омразните си пръсти нагоре по бедрото й, беше неразбираемо, но дори само това я караше да се чувства осквернена, защото беше ужасно. От самото начало тя особено не харесваше Били Фосет, но просто го смяташе по-скоро високопарен и нелеп. Сега тя също се чувстваше нелепа, а и унизена. Толкова унизена, че разбра, че никога няма да събере кураж да каже на леля си какво беше станало. Самата мисъл да я погледне в очите и да й каже „Били Фосет опита да стигне с ръка до гащите ми“, й стигаше да пламне от срам.
Едно беше сигурно. Ще се върне в салона, ще мине по същия път и няма да мръдне, докато леля Луиза не стане и не седне на нейното място до Били Фосет, а Джудит на нейното. Това може да се постигне като стои и спори, както и с помощта на сърдитата двойка зад тях. Така леля й ще бъде принудена просто от неудобство да изпълни желанието на Джудит и ако после й се сърди и иска да разбере какво за Бога беше измислила Джудит, как й хрумна да се държи така и все в този дух, Джудит няма да й обръща внимание, защото непряко за цялата ситуация причината е тя. Били Фосет е неин приятел и може прекрасно да си седи до него. Джудит беше съвсем сигурна, че каквото и да става, той не би посмял да пъхне ръката си под полата на леля Луиза.
Небето, което беше ясно с грейнала пълна луна, внезапно потъмня, вятър изскочи от нищото, като връхлиташе и ревеше около къщата на хълма с воя на изгубени привидения. Тя лежеше в кревата си ужасена, вторачена в квадрата на прозореца в очакване на неизбежното, без да знае какво е то. Знаеше, че ако стане от леглото и изтича до вратата с единствената надежда да избяга, ще намери вратата заключена. През воя на вятъра чуваше стъпки по чакъла, после тупване, сякаш краят на дървена стълба се опира в перваза на прозореца. Той идваше. Той идваше, катерейки се тихо като котка. Тя се взираше, сърцето й блъскаше и лежеше неподвижно, защото нямаше какво друго да прави. Той идваше с пъклените си намерения и маниакално мигащите си очи, с горещите си опипващи пръсти, и с нея беше свършено, защото ако изпищи, знаеше, че от устата й няма да излезе звук и никой няма да я чуе. Никой няма да дойде. И после като вкаменена тя гледаше, главата му се показа над края на перваза и макар че беше тъмно, тя виждаше всяка черта на лицето му, и той се усмихваше…
Били Фосет.
Тя седна в леглото и изпищя, после отново, а той беше все там, но вече беше светло, беше сутрин, тя бе будна и ужасният образ се запази само за секунда и после милостиво избледня, и нямаше стълба, а само собствения й отворен прозорец и сутрешна светлина зад него.