— Добре ли си? — попита леля Луиза. — Изглеждаш ужасно бледа. Вълнението май ти дойде в повече. Защо не си легнеш веднага?
— Няма ли да се сърдиш?
— Ни най-малко.
— Извинявай за всичко.
— Няма повече да говорим за това.
Сега, една сутрин по-късно, Джудит знаеше, че няма. Беше й признателна за това, но все още се чувстваше жалка. Не само жалка, но и оцапана, и сякаш крастава, и й беше страшно неудобно. Заразена от неописуемия Били Фосет, както и физически нечиста, сякаш тялото й беше попило спареността на задушното малко кино и зловонието на тоалетната, където бе потърсила спасение от пълзящата ръка. Косата й миришеше на цигарен дим, което беше отвратително. Снощи беше прекалено уморена, за да се изкъпе, затова ще го направи сега. След това решение тя отхвърли смачканите чаршафи и прекоси стълбищната площадка, за да завърти крана на максимум.
Беше чудесно, много горещо и дълбоко колкото поиска. Насапуниса всяко късче от себе си, изми и косата си. Изсушена и парфюмирана с талк на прах, с изжулени зъби, се почувства пределно добре. Върна се в стаята си, изрита всички вчерашни дрехи, за да ги изпере Хилда по някое време и си намери чисти. Свежо бельо, чорапи и скриптящо изгладена риза. Друга пола и убито розов пуловер. Избърса косата си с кърпата, среши я назад и откри лицето си, завърза си връзките и слезе долу.
Леля Луиза вече беше на закуска, мажеше си препечен хляб с масло и посръбваше кафе. Беше облечена за голф, в панталон от туид и дълга жилетка, закопчана върху мъжка риза. Косата й, събрана в мрежа, беше безупречна. Когато Джудит влезе, тя вдигна поглед.
— Мислех, че си се успала.
— Съжалявам. Реших да се изкъпя.
— Аз го направих снощи. Ходенето на кино винаги те кара да се чувстваш съвършено мръсен. — Снощните простъпки на Джудит явно бяха простени и забравени. Тя беше в бодро настроение и очакваше с нетърпение да играе. — Как спа? Сънува ли Фред Астер?
— Не, не го сънувах.
— Моят любимец е актьорът, който се преструваше на свещеник. — Джудит си сложи бекон и яйца и седна на мястото си. — Понеже е англичанин, беше някак много смешен.
— Кога отиваш да играеш голф?
— Казах им, че ще се срещнем в десет. Може би ще пием чай в десет и половина, после ще обядваме късно в клуба. А ти? — Леля Луиза погледна през прозореца. — Денят изглежда обещаващ. Искаш ли да излезеш с велосипеда или да правиш нещо друго?
— Мисля да отида до Веглос и да видя дивите иглики вместо теб.
— Ще накарам Една да направи сандвич и да го сложи в раница. И може би ябълка и бутилка джинджифилова бира. Те с Хилда заминават в десет и половина за рождения ден на лелята. Някакъв братовчед ще дойде да ги вземе с кола. Странно. Никога не съм знаела, че имат братовчед с кола. Бих искала да изчакаш докато тръгнат, за да можеш да вземеш ключа от задната врата. Аз ще взема този от главната и така няма да зависим една от друга. А аз ще проверя дали всички прозорци са затворени. Човек никога не знае. Толкова странни хора се мотаят наоколо. По-рано и през ум не ми е минавало да заключвам вратите, но след като ограбиха госпожа Батърсби човек вече не е сигурен. И по-добре си вземи дъждобран, в случай че завали. И се върни по светло.
— И без това трябва. Нямам фарове.
— Ама че глупаво. Трябваше да се сетим за това, когато купувахме велосипеда. — Тя си наля втора чаша кафе. — Добре, разбрахме се за всичко. — Тя стана и с кафето в ръка излезе от стаята и се отправи към кухнята и Една, за да разпореди за храната на Джудит.
По-късно, с високи обувки и барета, със сноп стикове на задната седалка на роувъра, тя потегли към голф клуба, като здраво заключи входната врата след себе си. Джудит я изпрати и се върна в кухнята. Една и Хилда бяха облечени празнично заради рождения ден.
Хилда беше с плътно закопчано бежово палто и шапка с периферия, а Една беше с новото си палто, пола и пурпурна барета с брошка отстрани. От двете сестри Джудит я обичаше по-малко с безкрайните й оплаквания от разширените й вени и болки в стъпалата и забележителната й способност да вижда всяка ситуация откъм черната й страна. Да я накараш да се засмее беше все едно да изстискаш кръв от камък. Обаче имаше добро сърце и храната за Джудит беше бързо приготвена и опакована и я чакаше на масата в малка раничка.
— Много ти благодаря, Една. Дано не те е затруднило.
— Стана бързо. Само месен пастет. Мадам ми каза, че ще вземеш ключа от задната врата. И ще я отключиш, когато се върнем.
Около девет ще се приберем.
— Леле, какво дълго празненство.
— Ами ще трябва и всичко да разчистим после.