— Сигурна съм, че ще бъде весело.
— Ами надявам се, сигурна съм — каза Една мрачно.
— Хайде, стига, Една — намеси се Хилда. — Всички ще бъдат там.
Голямо веселие ще падне.
Но Една само поклати глава.
— Осемдесет години са твърде много, винаги съм го казвала. А леля Лили е залепена за стола си и глезените й са толкова подути, че едва може да стъпи на крака. А колко е тежка! Двама души едва могат да я занесат до тоалетната. Бих предпочела да съм в гробищата, вместо да съм като нея.
— Не е наша работа да избираме — отбеляза Хилда. — Тя поне все още обича веселието. Щеше да се пукне от смях, когато старата коза изяде цялото пране от въжето на госпожа Дениълс.
Този спор, който можеше да продължава вечно, беше прекъснат от братовчеда с колата. Като две стреснати кокошки сестрите бяха тласнати към действие. Събраха багажа и чадърите си, кутията с кейка, който бяха опекли, и букет нарциси, опакован в парче вестник.
— До утре.
— Приятно прекарване!
Тя ги гледаше, писукащи от вълнение, да се качват в раздрънканото возило, което щеше да ги отведе. Стоеше и им махаше, те й махнаха също. Ауспухът изригна облаци черен дим и потеглиха.
Тя остана сама.
И Били Фосет знаеше, че е сама. Представата за присъствието му, спотайващ се в бунгалото си малко по-надолу, означаваше, че няма време да се размотава. Грабна дъждобрана си от закачалката в дрешника, нави го на руло и го натъпка в раничката върху храната. Метна я на рамо, излезе от задната врата и церемониално я заключи. В гаража намести огромния ключ при всичките гаечни ключове от чантата с инструменти. След това изкара велосипеда на чакълестата алея, бързо се огледа, за да се увери, че няма никого, яхна колелото и отпраши.
Малко приличаше на бягство. Скришно, бързо и тайно. Но ужасното беше, че докато Били Фосет е наоколо, така ще бъде винаги.
Хълмът Веглос беше на четири мили от Пенмарън, различим отличителен знак въпреки скромната си височина. Тесни алеи водеха нагоре и около него, а беше заобиколен с влажни равнини, малки ферми и горички от дъб и глог, осакатени и деформирани от постоянните ветрове. На плоското било имаше купчини камъни, заоблени парчета гранит, струпани едно върху друго, така че върхът стоеше зад заобикаляща го стена от камъни, наредени без свързваща мазилка. По-ниските склонове на хълма бяха гъсто покрити с къпина, орлова папрат и прещип. Торфени пътеки се виеха нагоре през гъсталака. Диви цветя растяха в изобилие. Камбанки на пирен, жълтурче и дива иглика, а през лятото рововете преливаха от спирално израсналите камбанки на напръстничето.
И все пак това беше древно място, с атмосфера. По горните склонове на хълма, заслонени от камъните, се различаваха останки от обитаване, кръговете от жилища на човека от каменната ера. В дъждовен ден, в мъглата, която се носеше от океана и воя на сирената в Педийн, която предупреждаваше за нея в мрака, не беше трудно да си представиш, че призраците на тези дребни тъмнокожи хора все още владееха Веглос, невидими, но наблюдаващи.
Когато живееха в Ривървю, Дънбарови понякога идваха във Веглос през пролетта или през септември, когато узряваха черните къпини. Това бяха винаги еднодневни екскурзии, понеже хълмът беше прекалено далече, за да може да ходи дотам Джес с малките си крачета. Тогава майка й събираше целия си кураж и ги закарваше с малкия остин. Филис също идваше винаги и всички, в това число и Джес, носеха части от провизиите.
Джудит помнеше тези посещения като особено щастливи дни.
Сега за пръв път беше дошла с колело и пътуването беше уморително, повечето време по нанагорнище. Но накрая пристигна и хълмът беше точно над нея, зад каменната стена. На самия връх можеше да се стигне само през проход със стълби, тоест велосипедът не можеше да мине. Тя го остави полускрит от прещип и къпини, нагласи раницата си и се отправи на дълга разходка.
Денят беше студен, но ясен. По бледото небе плуваха облаци, лека омара откъм морето замъгляваше хоризонта. Торфът под краката й беше приятен и пружинираше, и докато се изкачваше, тя спираше от време на време да си поеме дъх и да погледне към околността, която се разкриваше, разгъваше пред нея като карта. Морето беше всеобхватно. На север синият залив извиваше към далечния маяк, а на юг, като проблясваше в рядката мъгла, бяха Маунт бей и Английският канал.
Най-после тя стигна до върха и купчината камъни се издигна над нея. Последният етап беше катерене по камъните, търсене на място за хващане и задържане на краката, пълзене нагоре по ръбести вдлъбнатини и най-после се изкачи на върха, в зъбите на вятъра, с целия свят под краката й. Вече беше почти един часът и като клекна на завет до покрит с жълти лишеи камък, усети топлото слънце на бузите си.