Беше много мирно и уединено, само със свистенето на вятъра и птичи песни за компания. Почиваше си и гледаше, с хубавото усещане за постигната цел, и започна да се ориентира. Видя подредените разноцветни петна на нивите, малките ферми, които приличаха на играчки в далечината, орач, който вървеше след коня с ято бели чайки по петите. Тя успя да различи бледите очертания на Пензанс, кулата на църквата и купола на банката. Отвъд Пензанс брегът се простираше докъдето поглед стига. Спомни си за пътя, който вървеше покрай скалите на Розмълиън и Нанчероу. Сети се за Лъвдей и се запита как ли прекарва този ден. Спомни си Даяна.
Искаше й се сега тя да е тук. Само Даяна. Седнала до нея, без да слуша друг, така че Джудит да може да й довери, да сподели всичко за Били Фосет и да й поиска съвет. Би могла да я попита какво, за Бога, трябваше да направи. Защото дори тук, на върха на хълма Веглос, Били Фосет седеше на рамото й като черно куче. Изглежда може да кара колело и да ходи, докато падне от изтощение, но нищо не може да укроти постоянно присъстващите, неумолими тревоги, които сновяха около и вътре в главата й.
Най-лошото беше, че нямаше на кого да каже. Цялата сутрин подсъзнанието й беше преровило всеки възможен човек, на когото да се довери, и всеки път беше удряло на камък.
Мама. Изключено. Накрая на света е. Но дори да беше тук, в Ривървю, Джудит знаеше, че майка й е прекалено невинна, прекалено уязвима, за да й сервираш такъв шокиращ проблем. Ще се нервира, ще изпадне в едно от истеричните си състояния и това ще навреди, вместо да помогне.
Филис. Сега работи при госпожа Бесингтън в Порткерис. Но Джудит не знаеше къде живее тя и не можеше да си представи как ще позвъни и ще се изправи пред непознатата госпожа Бесингтън и ще поиска среща с главната й готвачка.
Тогава леля Биди. Тя ще я изслуша, може би ще запищи от смях, а после ще се изпълни с негодувание, ще се свърже с леля Луиза и ще предизвика кавга. Отношенията между двете коренно различни лели никога не са били близки и да се разприказва пред леля Биди, ще означава просто да пусне котка в гълъбарника. В резултат ще настъпи такава касапница, че е непоносимо дори да помисли за нея.
Хедър. Или Лъвдей. Но и двете бяха по-малки от Джудит и също толкова наивни. Те само ще зяпнат, ще се кискат и ще задават множество въпроси, които нямат отговор, и каква ли полза ще има от това.
Това върна цялата отговорност към нея. Тя просто трябва да се справи сама с Били Фосет по всякакъв възможен начин. И ако се сбъднат най-големите й страхове и по някаква невъобразима причина леля Луиза си сложи главата на дръвника, подаде се на подмилкванията и се съгласи да се омъжи за него, Джудит ще напусне Уиндиридж, като си стегне багажа и замине в Плимут да живее при леля Биди. Ако той остане в бунгалото си край тях, смяташе, че ще може да се справи с него. Но при първия намек, че се кани да стане господин Луиза Форестър и да придобие Уиндиридж, Джудит щеше да изчезне.
Така че стигна до някакво решение. С уморена решителност се опита да изхвърли всичко това от съзнанието си и да започне да се наслаждава на самотното си пътешествие. Да проучи всички камъни, й отне известно време, после изяде сандвича си и седна в оскъдната топлина, докато облаците покриха слънцето и захладня. Взе си раницата и тръгна надолу по склона към торфените долчинки, обсипани с дива иглика. Започна да бере и връзва букетите с вълнен конец, когато ставаха прекалено дебели и беше трудно да ги държиш. От навеждането се схвана. Когато набра третия букет, се изправи, като болезнено успокояваше спазмите на раменете и коленете си. Погледна нагоре и видя черното небе, което навлизаше от запад. Разбра, че много скоро ще рукне пороен дъжд и че е станало време да се връща. Отвори раницата, измъкна дъждобрана и го облече. Пъхна вътре игликите, после остатъците от храната. Затегна ремъците, метна я на гърба си и затича надолу по пътеката към скрития си велосипед.
Беше едва по средата на пътя до селото, когато небето почерня като гранит и заваля. Не постепенно, а като потоп, и за миг стана съвършено мокра. Нищо. Всъщност беше доста приятно да върти педалите с лице под дъжда, с коса, от която се стичат капки във врата й, и колелото бойко шляпа през локвите. Нагоре по хълма — прекалено стръмен, за да кара, й се наложи да бута — после през селото и накрая напред по главния път. Задминаха я коли и местният автобус, който се тътреше по мокрия път към Порткерис, лицата на пътниците бяха размазани зад замъглените прозорци. Беше студено, с дъжда беше излязъл и пронизващ вятър, но тя беше прегряла от напрежение и усилия, въпреки че ръцете й бяха измръзнали.