Най-после Уиндиридж. Напред по улицата, после през портата и по градинската пътека. В гаража паркира капещия велосипед, извади ключа от задната врата от кутията с инструменти и затича към къщата. Ще си вземе топла вана, ще простре в кухнята мокрите си дрехи да съхнат и ще си направи кафе.
Хубаво беше да си вътре. В кухнята беше топло и без Една и Хилда изглеждаше много спокойно. Само старият часовник тиктакаше от стената и горещите въглища в печката шумоляха от течението. Свали прогизналото си палто и го пусна на стола. Намери празни буркани и ги напълни с вода, натопи игликите в тях, за да се съживят след пътуването. Остави ги заедно с раницата на кухненската маса, излезе от кухнята, прекоси хола и тръгна нагоре по стълбите.
В това време телефонът на шкафа в хола звънна. Тя се обърна и тръгна да отговори, но преди да каже нещо от него се чу:
— Джудит!
Тя замръзна.
— Там ли си, Джудит? Тук Били Фосет. Търсих те, видях, че се прибираш. Но се тревожех за теб в този порой. Реших да проверя. — Говореше леко завалено. Може би вече беше до бутилката си с уиски. — Ела у нас да изпием чаша чай с теб. — Тя едва дишаше. — Джудит? Джудит, там ли си?
Тя тихо остави слушалката на мястото й. Връзката прекъсна. Стоеше неподвижна със спокойствието на отчаянието, съзнанието й бе кристално ясно. Били Фосет в търсене на плячка. Но тя беше добре. Благодарение на милата, милата леля Луиза, главната врата и всички долни прозорци бяха залостени. Само задната врата беше оставила отворена…
Тя хукна назад по пътя, по който дойде, през кухнята и миялната, измъкна ключа, затръшна вратата и я заключи отвътре. Старият механизъм, добре смазан, се хлъзна на мястото си. Сега на долния етаж всичко беше безопасно. Но горният?… Тя се втурна назад през хола и нагоре по стълбите, като прескачаше през две, защото нямаше секунда за губене. Миналата нощ в съня й той се беше снабдил със стълба и дойде оттам, като намери прозореца й отворен и опря стълбата на перваза. Сънят нахлу в нея с целия си ужас. Появиха се главата и раменете му като силует в нощта, и жълтозъбата му усмивка, и многозначителните му очи…
В спалните на площадката прозорците бяха отворени. Тя тичаше от стая в стая, като затваряше и залостваше всеки един. Спалнята на леля Луиза беше последна и когато посягаше към райбера, видя през дъждовната завеса Били Фосет, прогизнал да влиза през градинската врата и да тръгва бързо и чевръсто по пътеката с чакъл. Преди да я зърне, Джудит се хвърли на килима и се търкулна като дърво в тесния и задушлив мрак под огромното двойно махагоново легло на леля Луиза.
Сърцето й биеше бясно и беше трудно да диша.
„Търсих те. Видях, че се връщаш“. Представи си го до неговия прозорец, с чаша уиски и може би с бинокъл, сякаш настанен във фронтовата си крепост и дебнещ афганистанци за убиване. Дебнещ, той беше чакал. Като чакаше, беше възнаграден за търпението си. И знае, че е напълно сама.
През капките дъжд тя чу стъпките му по чакъла. Удар с юмрук по предната врата. Звън на камбанката от кухнята. Той прониза празната къща. Тя лежеше неподвижно.
— Джудит, знам, че си вътре.
Тя натъпка юмрук в устата си. Спомни си малкото прозорче на килера за храна, което беше отворено винаги, и се вцепени от ужас. Но здравият ум й се притече на помощ, защото само най-мъничко бебе би могло да се промъкне през това прозорче, пък и без това на него имаше тънка телена мрежа, за да не влизат оси и мухи.
Стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха от другата страна на къщата. Беше тръгнал да опита през задната врата. Тя си спомни затворническото й резе и се окуражи.
Лежеше мълчаливо, цялата в слух, ушите й — наострени като на подозрително куче. Само барабаненето на дъжда, шепнещото тиктакане на часовника на леля Луиза на страничното шкафче. Тик-так, тик-так, тик-так, много бързо. Тя чакаше. След може би цяла вечност, той се върна пред входната врата и стъпките му вече се чуваха.
— Джудит! — Рев под прозореца, и тя почти изскочи от кожата си. Прогизнал и разочарован, той явно изпусна нервите си и заряза всякакъв опит да бъде предразполагащ и доброжелателен. — Какви са тези игрички? Мръсна грубиянка! Слез и ми отвори!
Тя не помръдна.
— Джудит!
Сега той поднови яростната си атака и задумка по здравото дърво на входната врата с бяса на побъркан. От кухнята отново долетя гневният звън на камбанката.