Дрънченето му накрая престана. Дълга тишина. Вятърът виеше, побутваше прозорците, тракаше по рамките им. А тя беше благодарна и на вятъра, и на громолящия дъжд, защото той нямаше да стои вечно без да отиде някъде, целият прогизнал. Със сигурност ще се признае за победен, ще приеме поражението и ще си отиде.
— Джудит! — Но сега това беше вопъл. Последен, тъжен, символичен зов. Той губеше надежда. Тя не отговори. И тогава го чу да казва, съвсем силно за човек, който говори само със себе си: — Проклет шибан ад! — и се потътри по чакъла, после тръгна по пътеката към портата.
Най-после си тръгна. Остави я на мира.
Изчака стъпките му да заглъхнат, след това се изтъркаля изпод кревата, промъкна се до прозореца и под прикритието на пердетата на леля Луиза надзърна възможно най-внимателно и предпазливо. Той вече минаваше през портата и над живия плет от ескалония видя темето му, когато се помъкна неутешимо към бунгалото си.
Беше си отишъл. Облекчението я остави слаба като котенце. Чувстваше се като балон с изпуснат въздух, сбръчкан, поклащаш се парцал от цветен каучук. Коленете й се подгънаха, тя пак се отпусна на пода и известно време просто остана там. Беше спечелила тази схватка, но това беше горчива победа и се чувстваше прекалено изцедена, беше прекалено изплашена, за да изпитва триумф. И беше премръзнала. Все още прогизнала след разходката си, трепереше, но нямаше сили в краката да стане, да отиде до банята, да запуши отвора и отвори крана за топла вода.
Беше си отишъл. Внезапно всичко й дойде прекалено много. Усети, че лицето й се нацупва като на бебе. Опря глава на твърдата, полирана страна на тоалетната масичка на леля Луиза и остави сълзите да се стичат мълчаливо по бузите й.
През следващия следобед леля Луиза я закара обратно в „Сейнт Урсула“. Джудит пак беше облечена в училищната униформа и ваканцията свърши.
— Надявам се, че ти беше приятно.
— Много, благодаря ти.
— Лош късмет беше да те оставя сама в неделя, но знам, че никога не си била дете, което иска постоянно да има компания. Толкова по-добре. Не мога да понасям капризни деца. Жалко за Хедър Уорън, но ще измислим нещо за великденската ваканция.
Джудит не искаше да мисли за великденската ваканция.
— Наистина харесвам велосипеда си — каза тя.
— Ще го пазя вместо теб.
Не можа да измисли какво друго да каже, защото колелото беше всъщност единственото хубаво нещо през уикенда, и искаше само да се върне към ежедневието, към рутината и познатата обстановка на училището.
Единственото, за което наистина съжаляваше, беше, че не отиде да види господин Уилис. Имаше време и възможност тази сутрин, но намери оправдания пред себе си и пропусна шанса. Знаеше, че приятелството трябва да е постоянно, но Били Фосет някак беше успял да развали дори това.
„Сейнт Урсула“
8 март 1936 г.
Мили мамо и татко,
Отново пропуснах седмица, защото бях при леля Луиза за междусрочната ваканция. Благодаря ви за писмото. Много исках да науча за Сингапур и къщата ви на Орчард Роуд. Сигурна съм, че ще е прелестна и скоро ще свикнете с нея и с малко по-топлия и твърде влажен климат. Трябва да е странно да виждаш наоколо жълти китайски лица вместо черните тамилски. И поне на мама няма да й се налага вече да шофира.
Времето през ваканцията не беше много хубаво. Леля Луиза ми купи велосипед. Зелен райли. В неделя тя игра голф с приятели, а аз отидох с него до хълма Веглос с храна за деня. Имаше много иглики. Обадих се на Хедър, но не се видяхме, защото те заминаха за Бодмин при дядо й и баба й.
Толкова за ваканцията. Нищо повече не можеше да се каже безопасно. Но писмото все още не беше достатъчно дълго, така че продължи нататък.
Беше доста забавно да се върна в училището и отново да видя Лъвдей. Сестра й Атина се е върнала от Швейцария и е била в Нанчероу през уикенда. Довела е приятеля си, но Лъвдей каза, че е ужасно тъп и нито за миг не може да се сравнява с Джеръми Уелс.
Съжалявам, че писмото ми е кратко, но трябва да зубря за теста по история.
С обич, Джудит
Приятелите за голф на Луиза Форестър Поли и Джон Ричардс бяха бивша флотска двойка, която след пенсионирането си обърна гръб на Олвърстоук и Нютън Ферарс. Вместо това си купиха солидна каменна къща край Хелстън с три акра градина и просторни външни постройки. Бащата на Поли Ричардс беше преуспял пивовар и част от богатството му очевидно беше изтекла към нея, така че живееха в далече не такава оскъдица както повечето техни пенсионирани връстници. Те можеха да си позволят да наемат двойка да се грижи за тях, чистачка всеки ден и градинар на пълно работно време. Двойката се състоеше от бивш морски старшина и жена му с фамилно име Мейкпийс, а градинарят беше мълчалив, навъсен човек, който работеше от зори до мрак, когато оставяше инструментите си и се спускаше в къщичката си като дупка на язовец, забутана отвъд оранжериите.