Неограничавани от домакински грижи, те можеха да се радват на пълен, активен светски живот. Държаха платноходна яхта в Сейнт Мауес и през лятото бяха напълно заети с плаване с нея из вътрешните води на Южен Корнуол или с участие в различни регати. През цялата година при тях имаше поток от гостуващи, а когато не плуваха с яхтата и не домакинстваха на гостите си, се отправяха към поляните или масите за бридж на голф клуба в Пенмарън. Така се срещнаха с Луиза и след множество приятелски сблъсъци на игрището станаха добри познати.
Поли се обади на Луиза. След няколко любезности тя пристъпи към същността.
— Страшно късно ти се обаждам, но можеш ли да дойдеш на бридж утре вечер? Точно така, в сряда на двадесет и втори.
Луиза погледна бележника си. Освен ходене на фризьор, нямаше нищо.
— Колко мило. С удоволствие.
— Ти си чудо. При нас гостува старо другарче на Джон и страшно му се играе. Можеш ли да дойдеш в шест? Малко е рано, но после можем да поиграем робер преди вечеря и няма много да закъснееш за вкъщи. Боя се, че шофирането е адски гадно.
Живият език на Поли идваше от ветроходството и беше легендарна с ругатните си, които ясно се чуваха, когато лодката им се натъкваше на шамандура, когато леко се плъзгаше право към вятъра през развълнуваните води на прохода Фалмът.
— Не бери грижа за това. Ще чакам с нетърпение да дойда.
— До утре тогава.
И без повече суетене Поли затвори.
Шофирането беше дълго, но си струваше усилията, тъй като Луиза знаеше, че ще е така. Великолепна вечер. Приятелят на Джон Ричардс беше генерал от кралската флота, хубав, с дяволити очи, и имаше много какво да разкаже за себе си. Питиетата бяха в изобилие. Вечерята и виното превъзходни. Освен това на Луиза винаги й се падаха хубави карти и тя ги разиграваше безупречно. След последния робер направиха сметката и малки суми смениха собствениците си. Луиза намери портмонето си и напъха вътре печалбите си. Часовникът на камината удари десет, тя щракна закопчалката на чантата си и обяви, че е време да си тръгва. Молеха я да остане за още един робер, но, макар и изкушена, не отстъпи пред любезните им покани.
В хола Джон й помогна да облече коженото си палто и след сбогуването, я придружи навън в тъмната, мокра нощ, докато я настани безопасно зад волана на колата й.
— Всичко наред ли е, Луиза?
— Повече от наред.
— Карай внимателно.
— Благодаря много. Беше великолепна вечер.
Тя потегли с включени чистачки. Пътят пред нея блестеше мокро през фаровете, черен като сатен. Мина през Марейзиън, към Пензанс и наближи завоя към главния път за Порткерис. Импулсивно реши, че нощта е толкова неприятна и пътуването толкова дълго, че по-добре да тръгне по по-късия път — тясната алея, която водеше нагоре и после през мочурливата равнина. Беше ужасен път, между стени от жив плет, лъкатушещ, със слепи ъгли и високи била, но го познава добре, трафикът ще е много слаб и съкращава с поне пет мили пътуването й.
След като реши това, зави наляво вместо надясно и след малко зави отново нагоре по стръмното, залесено отклонение, което водеше към пусти тревисти хълмове. Небето беше черно, без нито една звезда.
На четири мили пред Луиза в същото направление пътуваше Джими Джелкс зад волана на раздрънкан камион на връщане към Пендийн. Баща му, Дик Джелкс, имаше западнало дребно стопанство наблизо и гледаше свине и кокошки, садеше картофи и броколи и се славеше като притежател на най-мръсния стопански двор в областта. Джими беше на двадесет и една години и живееше в къщата. Тормозеха го и двамата му родители и беше мишена на всяка жестока подигравка. Но тъй като не притежаваше нито ум, нито опит да предразполага, изглеждаше невъзможно някога да избегне това.
Беше отишъл в Пензанс рано този следобед, за да продаде товар броколи на пазара. Трябваше да се върне веднага след като благополучно изпълни това, но баща му беше в ужасно настроение, затова, с парите в джоба, Джими се поддаде на изкушението да поотложи връщането, като се помотае по пазара. Той се опитваше да се присламчи към всеки, който прояви желание да разговаря с него. Накрая, като умираше за компания, се изкуши от отворената врата на „Вожда на сарацините“ и остана там, докато затворят.