Сега вече нямаше защо да бърза. Старият камион под него гърмеше и се клатеше. Дик Джелкс беше го купил през четвърта ръка от търговец с въглища и от самото начало си патеше от всякакъв вид повреди. Прозорците, като се отворят, не можеха да се затворят. Дръжките на вратите падаха. Калниците бяха ръждясали, решетката на радиатора беше завързана с канап. Да се стартира моторът беше вечно изпитание на волята, което включваше въртене на манивела, огромни физически усилия и често наранявания като навехнат палец или мъчителни удари по коляното. Дори когато най-после с разтърсване запалваше, камионът си оставаше враждебен и решително отказваше да включи на всяка друга скорост освен втора. Често прегряваше, пукаше старите си гуми и постоянно ставаха детонации с такава сила, че всеки, имал нещастието да се окаже наблизо, беше пред внезапен инфаркт.
Тази вечер, след като беше стоял под дъжда цял следобед, камионът показваше по-силен от всякога магарешки инат. Предните фарове, и без това доста мижави, съвсем бяха се отчаяли и едва блещукаха като свещи, за да показват пътя. От време на време моторът кашляше като туберкулозен и се запъваше, като заплашваше напълно да спре. Мъчителното тътрузене нагоре-надолу по вълнистата равнина явно беше прекалено много за него и при катеренето по най-стръмния склон щом стигна до равнината след него окончателно предаде богу дух. Фаровете угаснаха, моторът изкашля за последен път и изтощените колела внезапно спряха.
Джими измъкна манивелата и изруга. Навън всичко беше мрак и дъжд. Чуваше тънкия пронизващ вятър. Видя дразнещата светлинка на далечна ферма и разбра, че е прекалено далече, за да му помогне. Вдигна яката си и като взе манивелата, скочи на пътя и отиде пред камиона, за да започне битката. Чак след като въртя цели пет минути, нарани пищяла си и разкървави кокалчетата си истината проникна в пияния му мозък. Акумулаторът беше изтощен, проклетият камион няма вече да тръгне. Почти разплакан от бяс и отчаяние, захвърли манивелата в багажника, затръшна вратата и с ръце в джобовете и превити под дъжда рамене тръгна да извърви седемте мили до Пендийн.
Луиза Форестър, тръгнала към дома си, беше в чудесно настроение. Доволна, че е избрала този път, се радваше на предизвикателствата на пътуването, самотната изолация на неосветения селски път, удоволствието да си сам на пътя и толкова късно в толкова гадна нощ. Пък и обичаше да шофира и винаги я стимулираше усещането, че е отговорна, контролира се зад волана на мощната си кола.
Като ускори, почувства физическа тръпка от реакцията на мотора и изпита младежко вълнение от маневрирането с роувъра край тесните, остри ъгли, без да губи скорост. Всичко й доставяше удоволствие. Помисли си за песента, но не можеше да си спомни думите, затова си ги измисли:
Беше чудесно с теб в този ден
да карам бързо с минало зад мен.
„Държа се толкова лекомислено, колкото онова вятърничаво създание Биди Съмървил“, мислеше тя. Но вечерта наистина беше прекрасна. Ободряващото пътуване към вкъщи през пустите бърда беше подходящ начин за завършване на деня. Последен щрих. Тя никога нищо не бе правила наполовина.
Пътят потъна пред нея, закриволичи към плитка долина. На дъното й тя прекоси малък гърбав каменен мост и отново тръгна нагоре. Мина на трета скорост и с фарове, насочени към небето, мощната кола превземаше височината и преодоля препятствието като състезателен кон.
Кракът й още натискаше до дъно педала на газта. Видя камиона, изоставен и неосветен, но само секунда преди да се блъсне в него. Разтърсващият удар, звукът на разкъсан метал и строшени стъкла беше ужасяващ, но Луиза не усещаше нищо. От силата на удара тя полетя напред през предното стъкло и при следсмъртния оглед лекарят от съдебна медицина каза, че госпожа Форестър е загинала моментално.
Но в това не можеше да си сигурен. Защото може би половин минута след сблъскването нищо повече не стана. Само парчета стъкло бавно се разпръсваха по пътя и едно колело, килнато във въздуха, постепенно спря да се върти. В мрака, дъжда и пустошта нямаше никакъв свидетел на катастрофата и нямаше кой да ти помогне или да потърси помощ. Бъркотията на останките, неосветени, разкъсани и усукани до неузнаваемост, просто бяха там, неочаквани. Двете смачкани возила бяха вкопчени едно в друго като копулиращи кучета.
И тогава, със стряскаща внезапност и звук, който разцепи черната нощ като гръмотевица, бензиновият резервоар на роувъра се запали и експлодира, избухнаха пламъци, всепоглъщащи, и оцветиха небето в пурпурно. Пожарът като сигнален огън освети околността и тъмен облак от смрадлив дим беше изхвърлен към небето, заразявайки приятния влажен въздух с вонята на изгоряла гума.