Дирдри Ледингам отвори вратата на библиотеката.
— А, ето къде си била.
Джудит вдигна глава. Беше четвъртък следобед, имаше свободно време и дойде в библиотеката да почете за есето по английска литература, което трябваше да напише върху Елизабет Барет Браунинг. Но се беше отклонила с последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, който госпожица Като смяташе за богат на образователна информация и го доставяха в библиотеката на училището всяка седмица. Страниците му бяха посветени на разнообразни теми и новини — археология, градинарство, статии за природата, обхващащи начина на живот на странни пълзящи по дърветата създания, птици с имена като малък пръчкоопашат крайбрежен бекас. Но Джудит не беше чак толкова увлечена в зоологията и беше погълната от смущаващо съобщение за създаването и развитието на Хитлер Югенд в Германия. Това движение явно ни най-малко не приличаше на бой скаутите, които никога не правеха нещо по-ужасно от разпъване на палатки, лагерни огньове и пеене на „Под разклонения кестен“. Вместо това младежите в Германия приличаха на войници, облечени в къси панталони, с войнишки кепета и ленти със свастика на ръцете. Дори дейността им изглеждаше арогантна и войнствена и имаше снимка на хубави руси юноши, които изпълваха Джудит с особено лошо предчувствие. Защото всички те би трябвало да играят крикет, или футбол, или да се катерят по дърветата, но вместо това маршируваха на някакви градски церемонии с мрачни лица и строени като рота професионални войници. Опитваше се да си представи как би се чувствала, ако такъв парад минеше с церемониална стъпка по Маркет Джю Стрийт, и намери перспективата невъобразимо страшна. А на всичко отгоре на снимката лицата на тълпите, зяпащи момчетата, които маршируваха наперено, се четяха само удоволствие и гордост. Изглежда в Германия обикновените хора искат тъкмо това.
— Търсих те навсякъде.
Джудит затвори списанието.
— Защо?
С минаването на седмиците на срока рутината на училището й беше станала позната като у дома, увереността й беше пораснала и беше загубила част от страхопочитанието си към Дирдри Ледингам. Подстрекавана от Лъвдей, която не благоговееше пред никого, беше решила, че началническото самомнение на Дирдри понякога клони към комичност. Тя беше, както често подчертаваше Лъвдей, само обикновено момиче въпреки целия си властен вид, баджове и изпъкнал бюст.
— Госпожица Като те вика в кабинета си.
— За какво?
— Нямам представа. Но по-добре не я карай да чака.
След онзи пръв разговор Джудит вече не беше така наплашена от госпожица Като, но все пак достатъчно я уважаваше, за да изпълнява нарежданията й. Прибра книгите си, завинти капачката на писалката си, после отиде в гардеробната, изми ръцете си и приглади косата си. Спретната и само леко неспокойна, тя почука на вратата на кабинета на госпожица Като.
— Влез.
Тя беше там, зад бюрото си, както и по-рано. Само че днес беше посивяла и мрачна и слънцето не засия, и цветята на бюрото й не бяха иглики и анемони. Джудит харесваше анемоните с тяхното розово, пурпурно и морскозелено. Всички богати студени цветове на спектъра.
— Джудит…
— Дирдри ми каза, че сте искали да ме видите, госпожице Като.
— Да, мила. Искам. Ела и седни.
Един стол я чакаше. Седна срещу госпожица Като. Този път разговорът нямаше да е кратък. Госпожица Като мина право към въпроса.
— Причината да те повикам няма нищо общо с училището, нито с работата ти. Става дума за нещо съвсем друго. Но се боя, че ще бъде нещо като шок, затова искам да те подготвя… Виждаш ли… Твоята леля Луиза…
Джудит престана да слуша. Мигновено разбра какво щеше да й каже госпожица Като. Леля й щеше да се омъжи за Били Фосет. Дланите й овлажняха и почти усещаше как кръвта се оттича от страните й. Кошмарът беше на път да се осъществи. Това, за което се молеше никога да не става, беше станало.
Гласът на госпожица Като продължаваше. Невниманието беше основен грях. Джудит се стегна и се опитваше да се съсредоточи върху думите на директорката си. Нещо за миналата нощ.
— Когато е шофирала за вкъщи миналата нощ, в около единадесет часа… била е сама… наоколо нямало никой…
Истината бавно изплува. Говореше за леля Луиза и колата й. Нищо общо с Били Фосет. Джудит разтвори устни с въздишка на облекчение и разбра, че руменината се връща в лицето й с почти неприлично изчервяване.