— … злополука. Истински страшен сблъсък.
Госпожица Като замълча, Джудит я погледна и видя в спокойните й черти изражение на объркване и загриженост.
— Добре ли си, Джудит?
Тя кимна.
— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
Тя пак кимна. Леля Луиза е претърпяла катастрофа. За това била цялата работа. Леля Луиза като шофира много бързо както винаги, изпреварва на завой и връхлита върху овци и кокошки с надут клаксон. Но сега изглежда късметът я бе напуснал.
— Тя е добре все пак, нали, госпожице Като? — Леля Луиза в местната болница, с превързана глава, ръката й виси на превръзка през рамото. Това беше всичко. Само ранена. — Добре ли е?
— О, Джудит, не. Боя се, че не е. Катастрофата е била фатална. Загинала е на място.
Джудит се взираше в госпожица Като, лицето й — преливащо от дръзко недоверие, защото знаеше, че нещо толкова жестоко и крайно просто не можеше да е истина. После видя болката и съчувствието в очите на госпожица Като и разбра, че е.
— Това трябваше да ти кажа, мила. Твоята леля Луиза е мъртва.
Мъртва. Свършено. Завинаги. Мъртва е ужасна дума. Като последния удар на часовник, или тракването на ножица, разрязваща конец.
Леля Луиза.
Чу се дълбоко да поема дъх, което прозвуча като потреперване.
Каза много спокойно, искаше да знае:
— Как е станало?
— Казах ти. Сблъскване.
— Къде?
— Нагоре по стария път, който минава през мочурището. Камион се повредил и бил изоставен. Без светлини. Тя връхлетяла върху него.
— Много бързо ли е карала?
— Не знам.
— Тя винаги е била ужасен шофьор. Караше невъзможно бързо. Задминаваше всичко.
— Мисля, че в случая грешката не е нейна.
— Кой я е намерил?
— Избухнал е пожар. Видели са го и са извикали полицията.
— Убит ли е някой друг?
— Не. Леля ти е била сама.
— Къде е била?
— Мисля, че на вечеря с приятели. Някъде около Хелстън.
— Командир и госпожа Ричардс. Често играеше голф с тях.
Представи си леля Луиза да шофира към вкъщи в тъмното, както беше правила безброй пъти.
— Кой ви каза?
— Господин Бейнс.
В главата на Джудит беше празно.
— Кой е господин Бейнс?
— Адвокатът на леля ти в Пензанс. Мисля, че той се грижи и за работите на майка ти.
Тя си спомни господин Бейнс.
— Мама знае ли, че леля Луиза е загинала?
— Господин Бейнс е изпратил телеграма на баща ти. Естествено, ще я последва писмо. И аз, разбира се, ще пиша на майка ти.
— Ами Една и Хилда?
За пръв път истинско страдание прозвуча в тона на Джудит.
— Кои са те?
— Готвачката и прислужницата на леля Луиза. Сестри са. Бяха при нея от години… Ще бъдат ужасно разстроени.
— Боя се, че е така. Те не са разбрали, че леля ти не се е прибрала. Първото подозрение възникнало, когато едната от тях й занесла утринния чай и открила, че леглото си стои оправено.
— Какво са направили?
— Много разумно се обадили на викария. И после местният полицай отишъл при тях и им съобщил тъжната новина. Естествено, били много разстроени, но решили да останат засега заедно в къщата на леля ти.
Мисълта за Хилда и Една, сами и съкрушени в празната къща, които се успокояват една друга и пият чай, някак си беше по-тъжна от всичко останало. Без леля Луиза животът им ще е без посока, без цел. Беше хубаво да се надява да си намерят друга работа, защото не бяха млади и енергични като Филис, а на средна възраст и неомъжени, и безнадеждни сами по себе си. Ако не намерят друга работа, какво ще правят? Къде ще живеят? Бяха неразделни. Никога не трябва да се делят.
— Ще има ли погребение?
— Разбира се, когато му дойде времето.
— Ще трябва ли да отида?
— Само ако искаш. Но мисля, че трябва. И аз, разбира се, ще дойда с теб и ще стоя до теб през цялото време.
— Никога не съм била на погребение.
Госпожица Като запази мълчание. После се изправи, излезе иззад бюрото си и прекоси стаята към прозореца, където остана в черната си наметка, завита около главата й като шал сякаш за удобство. Известно време гледаше през прозореца към мократа мъглива градина, която, помисли си Джудит, не предлагаше никакво утешение.
Изглежда, и госпожица Като мислеше така.
— Какъв тъжен ден — каза тя. Отвърна се от прозореца и се усмихна. — Погребенията са част от смъртта, Джудит, както смъртта е част от живота. Безнадеждно е за човек на твоята възраст да го приеме, но за всеки това е задължително. И не си сама. Защото съм тук, за да ти помогна да го преодолееш. Да го приемеш. Защото смъртта наистина е част от живота, фактически единственото, в което можем да сме абсолютно сигурни. Но тези думи звучат много банално, когато трагедията се стоварва толкова близо до теб и толкова внезапно. Ти си много смела и самопожертвователна. Мислиш за другите. Но не се притеснявай. Не задържай скръбта в себе си. Знам, че съм директорка, но в момента съм твоя приятелка. Можеш да кажеш каквото искаш, каквото мислиш. И не се страхувай да заплачеш.