Но сълзите, така неочаквано улеснени, никога не бяха изглеждали по-далечни.
— Добре съм.
— Браво. Знаеш ли какво мисля? Че е добре да изпием по чаша чай. Какво ще кажеш?
Джудит кимна. Госпожица Като отиде до камината и позвъни.
— Това е класическо лекарство за всичко, нали? Чаша хубав топъл чай. Не знам защо не съм се сетила за това по-рано.
Тя не се върна към бюрото си, а седна в малък фотьойл до решетката. Огнището беше заредено, но не запалено, и без да каже дума, тя взе кутия кибрит, наведе си, драсна клечка и запали смачканите вестници и сухи клечки. Облегната назад, тя гледаше как огънят се разгаря и проблясва над въглищата.
— Виждала съм леля ти само два-три пъти, но много я харесвах. Нямаше глупости около нея. Заинтересована и способна. Истинска личност. Чувствах се съвсем спокойна, когато разбрах, че ще бъдеш в нейните ръце.
Което съвсем естествено доведе до жизнения въпрос. Джудит гледаше през прозореца и се опита да направи гласа си колкото е възможно по-нехаен.
— Къде ще отида?
— Трябва да поговорим за това.
— Имам леля Биди.
— Разбира се. Госпожа Съмървил, която живее в Плимут. Майка ти ми разказа за семейството й, имам телефона и адреса им. Нали знаеш, Джудит, когато родителите са в чужбина, трябва да можем да се свържем с всичките им близки роднини. Иначе отговорността ни би била прекалено голяма.
— Леля Биди винаги е казвала, че мога да отида при нея, ако искам. Знае ли тя за леля Луиза?
— Още не. Исках първо да говоря с теб. Но ще й кажа.
На вратата се почука.
— Влез! — каза госпожица Като и една от камериерките пъхна глава през вратата. — О, Едит, добре, че дойде. Би ли ни донесла поднос с чай? Две чаши и може би бисквити.
Момичето каза, че ще дойде след миг, и излезе. Госпожица Като продължи, сякаш никой не ги беше прекъсвал.
— Искаш ли да прекараш ваканцията при леля си Биди?
— Да. Искам. Обичам и нея, и чичо Боб. Те са наистина прекрасни и забавни. Но работата е, че няма да бъдат вечно в Плимут. Рано или късно ще трябва да напуснат Кийхам и чичо Боб вероятно ще се върне в морето. Леля Биди говореше, че ще си купят малка къща. Никога не са имали своя… — Гласът й трепна.
— Има ли някой друг?
— Госпожа Уорън. Хедър Уорън беше най-добрата ми приятелка в училището в Порткерис. Тя е бакалка и майка ми много ги харесваше. Сигурна съм, че някой път може да отида при тях.
— Добре, както и да е — госпожица Като се усмихна. — Ще измислим нещо. Просто не забравяй, че си заобиколена с приятели. А, ето го и чая. Благодаря, Едит, сложи го на онази маса. Сега, Джудит, защо не станеш от този неудобен стол и не дойдеш да седнеш тук, край огъня…
И така, каза си Мюриъл Като, най-лошото мина, тъжната новина е съобщена и детето като че ли я прие и запази присъствие на духа. Два пъти досега в кариерата си като директор й се бе налагало да изпълни тази тежка задача и да каже на едно от момичетата си, че майка й или баща й са починали, и винаги се беше чувствала като убиец. Защото, който носи вестта, става убиец. Докато се изрекат фаталните думи, обичаният човек все още е жив, събужда се, спи, върши си работата, говори по телефона, пише писма, разхожда се, диша, гледа. Съобщението е, което убива.
От началото на кариерата си тя беше въвела строги правила за себе си: безпристрастност и без всякакъв намек за фаворизиране. Но Джудит несъзнателно някак беше пробила защитата й и колкото и да се пазеше от покровителства, на госпожица Като й беше смущаващо трудно да игнорира този особен интерес и да обърне гръб на детската привлекателност. Тя се беше вписала добре в „Сейнт Урсула“ и изглеждаше популярна сред връстничките си въпреки съвсем различното си възпитание и среда. Работата й беше постоянна и удовлетворяваща, в състезанията влагаше всичките си усилия. Връзката с Кеъри-Луис беше бонус и дори старшата сестра не беше намерила причина да се оплаква от поведението й.
А сега това. Травма, която може не на шега да обърне лодката, да причини напускане и страхотно вътрешно объркване. Докато седеше на бюрото си външно спокойна, но вътрешно силно загрижена, и очакваше детето да почука на вратата на кабинета, Мюриъл Като с покруса установи, че би предпочела тази шокираща трагедия да е сполетяла някое друго момиче от училището й.