Не беше само защото Джудит е толкова изолирана, със семейство в чужбина и без сестра или брат за успокояване и общуване. Беше заради нещо в самата нея. Може би стоическото й възприемане на дългата раздяла (веднъж не бе дала воля на сълзите си или на гневно избухване), обезоръжаващата прямота, някаква мекота на характера, която явно й беше вродена, защото госпожица Като знаеше, че на това човек не може да се научи.
А намираше и външността й очарователна. Всички естествени недостатъци на средния юноша бяха налице — дълги недодялани крака, костеливи рамене, лунички и прекалено големи уши, но някак си при Джудит те не бяха непривлекателни. Просто пораждаха някакво закачливо привличане. И още нещо. Очите й бяха наистина прекрасни. Сиво-сини и много големи, обградени с тъмни гъсти мигли, със зеници прозрачни като кристална вода. И както повечето по-малки деца всяка вътрешна мисъл се отразяваше на изразителното й лице сякаш никога не беше изучавала изкуството да си неискрен. Госпожица Като се молеше никога да не го научи.
Те пиеха горещия, успокояващ чай, и говореха не за леля Луиза, а за Оксфорд, където госпожица Като беше прекарала детството си.
— Такова чудесно място да пораснеш в него. Градът с призрачните остри кули и камбани, велосипеди и младост и безкрайно знание. Имахме стара къща на Бенбъри Роуд, много голяма и облепена с пристройки, и имаше голяма оградена със стена градина и черница. Баща ми беше професор по философия, майка ми също се занимаваше с наука, винаги пишеше, или работеше, или потъваше в изследванията си. По време на семестрите в къщата нахлуваше непрестанен поток от студенти, идваха и си отиваха за индивидуално обучение, и си спомням входната врата като непрекъснато отворена, така че не се налагаше да звънят и в резултат във всяка стая ставаше течение. — Тя се усмихна. — Има особен мирис, нали, атмосфера в къщата, в която си живял като дете. И я усещаш отново, ненадейно — от стари книги, или политура, или стари мебели, или влажната плесен на стар камък. И внезапно се връщаш там, и си на около осем години.
Джудит се опита да си представи госпожица Като на осем години, но не успя.
— Знам какво имате предвид — каза тя. — В Коломбо къщата ни миришеше на море, защото живеехме на самия океан. В градината имаше цъфтящо дърво, което нощем миришеше много хубаво и силно. Но имаше и други миризми. На дезинфектанти и канали, и на това, с което бавачката пръскаше против буболечките.
— Буболечки! Ужасно. Мразя насекомите. Много ли ги имаше там?
— Да. Комари, паяци, червени мравки. И понякога змии. Веднъж намерихме кобра в градината и татко я застреля с пушката си. И жълти змии се криеха в банята. Идваха по каналите. Трябваше страшно да внимаваме, защото са толкова отровни…
— Боже, какъв ужас. Много ме е страх от змии.
— В Пета имаше змиеукротители, когато ходехме да пазаруваме. Седяха на тревата с кръстосани крака и пушеха лули, а змиите с виене изпълзяваха от кошниците. Мама ги мразеше, но на мен ми беше интересно да ги гледам. — Джудит взе бисквитка и започна да яде замислено. — Никога не съм била в Оксфорд.
— Мисля, че трябва да отидеш. Имам предвид в университета. Това ще означава да живееш там, да вземеш приемните изпити, но като знам способностите ти в училище, няма да имаш затруднения и ще влезеш в Оксфорд.
— Колко ще трябва да остана там?
— Три години. Но каква възможност ще е това за теб. Не мога да си представя нещо по-вълшебно от това да имаш три години, в които да се потопиш в знания… и не алгебра или зоология, както ми се струва не се интересуваш от тях, а може би английска литература и философия.
— Много скъпо ли ще струва?
— Не е евтино. Но нищо от най-хубавите неща в живота не е евтино.
— Не обичам да искам неща, които родителите ми може би не могат да си позволят…
Госпожица Като се усмихна.
— Това беше само възможност, идея. Имаме много време да поработим за подробностите. Искаш ли още чай?
— Не, благодаря. Много е хубав.
Последва мълчание. Не потискащо. Вече много по-спокойно. Чаят беше добро хрумване. Естественият цвят се беше върнал на лицето на Джудит, най-лошото на шока отмина. Беше време да се говори. Постепенно да се насочи разговора към въпроса, който госпожица Като неизбежно трябваше да зададе.
— Ако искаш, може винаги да използваш телефона ми, за да говориш с всичките си приятели. Трябва да ми дадеш време да се обадя на госпожа Съмървил и да я запозная със ситуацията, но може би ще пожелаеш да говориш с Една и Хилда или други приятели от Пенмарън.