Розамунде Пилхер — Завръщане у дома
част втора
Посвещавам тази книга на съпруга си Греъм, който служеше в дивизията на Хайленд.
И на Гордън, и на Джудит, и на всички нас, които бяхме млади заедно по едно и също време.
Втора част
Къщата на Биди Съмървил, кацнала на хълма над малкото градче Боуви Трейси, се наричаше Апър Бикли. Датата на построяването и беше гравирана на трегера над входната врата — 1820 — така че беше съвсем стара, солидно построена от камък, с мазилка от хоросан, после варосан, покрита с плочи и с високи комини. Вътре таваните бяха ниски, а подовете понякога изкривени. Вратите, затворени, често се отваряха сами. На приземния етаж бяха кухнята, трапезарията, гостната и холът. Голям килер беше превърнат на съблекалня за долния етаж, където висяха палта и гумени ботуши, наблъскани за пестене на място заедно с пушки и въдици, ловни торби и харпуни. Горе имаше три спални и баня, а още по-нагоре — прашен таван, пълен с моряшки сандъци, стари снимки, различни части на проядена от молци стара моряшка униформа и влакчетата играчки на Нед, пъзели, отдавна забравени и изоставени, но които Биди така и не можа да се реши да изхвърли.
До къщата се стигаше по стръмната, тясна, криволичеща улица „Девън“, която сама по себе си представляваше риск, при сняг беше непроходима. Входът беше през фермерска порта, която винаги стоеше отворена.
Зад портата чакълест подход водеше до главната врата, която беше на гърба на къщата. Градината не беше голяма. Някаква трева отпред, непретенциозни цветни лехи и зад тях няколко полезни външни постройки, малък участък за зеленчуци и полянка за простиране на прането. След това, стръмно нагоре по хълма, имаше заградено място, където някой предишен собственик е държал понитата си. Най-горе бяха група издръжливи борови дървета и каменна ограда, а над нея започваше Дартмур — пространство с торф, папрат, пирен и мочурища чак до далечния хоризонт, увенчано с мрачни скалисти възвишения. През зимата подивелите понита, търсейки храна, достигаха надолу чак до стената. Биди ги съжаляваше и ги хранеше със сено. През зимата вятърът брулеше през повечето време и брегът беше вечно забулен от дъжд, но през лятото и в ясни дни имаше забележителна гледка на югозапад над скупчените сиви покриви на малкия град към зелените поля и живите плетове на фермите към Торбей и проблясващото море на Английския канал.
Семейство Съмървил, с известна смелост, купи Апър Бикли в доста порутено състояние. Беше стояла празна четири години след кончината на старата дама, която беше живяла в нея половин век, защото четирите й пораснали деца се дърлеха и враждуваха и не можеха да решат какво да правят с нея. Най-после се намеси един раздразнен и честен адвокат, каза на сърдитите роднини да престанат да му губят времето, да не се бъркат повече, да се разберат помежду си и накрая ги накара да се съгласят да продадат къщата. Съмървилови пристигнаха от Плимут да я видят, констатираха, че исканата цена е смешно малка и я грабнаха веднага. Последва неизбежното време за подновяване. Строители, електротехници, водопроводчици, мазачи и дърводелци сновяха с ботите си по старите стаи, забравяха важни части от оборудването си, забиваха огромни зидарски пирони през скритите водопроводни тръби, лепяха тапети с главата надолу и опираха края на подвижна стълба върху стъклените панели на сводестия прозорец на стълбището. Биди непрекъснато беше край тях, тормозеше ги, придумваше ги или им даваше чаши чай и парчета от разсъдъка си. Най-после обаче Боб провъзгласи Апър Бикли за повече или по-малко тип-топ, раздрънканите камиони и пикапи излязоха през портата за последен път и Биди се пренесе.
Това беше първата къща, която наистина беше нейна, и това беше толкова различно от живеенето във флотски квартири, че новостта изискваше известно време, за да свикне с нея. Никога не е била кой знае каква домакиня, а и госпожа Клийз и Хобс — тези опори от дните в Кийхам Терас — си бяха отишли. Госпожа Клийз напусна, защото селото не й хареса, нямаше никакво доверие на кравите и пожела да си остане в Плимут. А Хобс си тръгна, защото при достигането на определена възраст беше насилствено пенсиониран от Техни светлости и умря почти веднага. Биди, покорно присъстваща на погребението му, се кълнеше, че чувала скърцането на обувките му по пътя от Голямата ефрейторска меса към небето.
Трябваше да се намерят други помощници. В Апър Бикли нямаше място за постоянно живееща прислуга, пък и Биди не искаше да има такава. Вместо това нае две местни жени, които идваха всеки ден — едната да готви, другата да чисти. Пристигаха в тандем точно в осем сутринта и си отиваха в дванадесет. Госпожа Лапфорд беше готвачката, а госпожа Даг чистачката. Съпругът на госпожа Даг — Бил, беше орач и работеше с тежки коне в близка ферма, но идваше в събота и летните вечери да поработва в градината на Биди. Трудно беше да се каже кой от тях знаеше по-малко за отглеждането на цветя и зеленчуци, но Бил беше много добър в копаенето и, разбира се, в намирането на големи количества конски тор. Под неговите грижи поне розите, ако не друго, процъфтяваха.