Като реши домашните проблеми, Биди започна да търси обществено стимулиране. Нямаше намерение да прекарва времето си в подреждане на цветя, варене на конфитюр, плетенето на чорапи или пътешествия с автобус на местния Женски институт, но намирането на други развлечения не беше никакъв проблем. Тя вече имаше широк кръг от флотски приятели, които живееха наблизо. Познаваше ги отдавна и беше приета от много семейства в графството, които живееха във внушителни стари наследствени домове, заобиколени с акри земя. Новодошлите не проникваха лесно зад вратите на тези големи къщи, но Кралската флота те правеше автоматично персона грата и гостоприемството беше щедро. Биди я канеха на дамски обеди със следобеден бридж и последващи маджонги. Боб го канеха на лов за фазани или на риболов. Двамата заедно присъстваха на изключително официални вечерни партита, малко по-неофициални надбягвания и весели семейни тенис следобеди. Общителни и забавни, те бяха добросъвестни и с широки пръсти, когато трябваше да връщат гостоприемството, и така по един или друг начин те за нула време се оказаха съвсем на място, радушно приети.
Беше август 1939 година и Биди беше доволна. Единственият облак на хоризонта й, и той беше доста голям, беше нарастващата заплаха от война.
Неделя вечер, вече девет и половина, и Биди седеше до отворения прозорец на всекидневната си стая и гледаше мрачните сенки, които се събират през градината, и светлината на небето, която ставаше все по-бледа. Чакаше Джудит. Боб си беше идвал за уикенда, но след чая се беше отправил с колата си обратно в Девънпорт. Не беше длъжен да отиде, но в тези напрегнати времена бе неспокоен, ако отсъства от офиса си повече от един ден, като изпитваше нужда да е на поста си в случай, че пристигне важен сигнал, който да изисква незабавно внимание и последващо действие.
И така тя беше сама. Но не съвсем, защото куче лежеше в краката й. То беше граничарско коли, с неправилни шарки и привличащо вниманието лице, наполовина бяло, наполовина черно. Козината на колито беше тъмна и гъста, опашката му переста, а името — Мораг. Беше на Нед, женски екземпляр, скитница, която беше намерил да броди около дока на Скапа Флоу, отвратително мръсна и мъчително слаба, да рови в кофите за боклук за късче храна. Твърде шокиран, Нед беше завързал част от въже около шията й и я беше завел в местния полицейски участък, но никой не беше докладвал за изгубено куче и не му даде сърцето да я остави там. И така той излезе с колито още до себе си, привързано към временния си водач. При ужасно малкото време — той имаше само час до връщането си на борда и до рапортуването за дежурство — Нед намери такси, качи се в него с кучето и помоли да го закарат до най-близкия ветеринарен хирург. Той се оказа любезен човек и се съгласи да вземе кучето за през нощта, като го изкъпе и нахрани, и Нед го остави и се завърна точно навреме на кораба си, като препускаше по подвижното мостче като бегач с препятствия и едва не събори дежурния офицер.
На следващия ден след кратко размишление Нед поиска удължен уикенд и за негово изумление му го разрешиха. Тогава се обади на ветеринаря, който се съгласи да гледа кучето още два дни. В петък, веднага щом се освободи, Нед си взе колито, двамата хванаха ферибота през Петланд Фърст и в Тръроу потеглиха с нощния влак на юг.
На следващата сутрин около единадесет часа той пристигна в къщата на родителите си нечакан и небръснат, като още влачеше граничарското коли.
— Казва се Мораг — съобщи той на Биди над пържения бекон, наденичките, доматите, гъбите и яйцата. — Шотландско куче е, затова получи шотландско име. Помислих си, че може да живее при теб.
— Но миличък, никога не съм имала куче.
— Тъкмо е време да си имаш. Тя ще ти прави компания, когато татко не си е вкъщи. Къде е той, между впрочем?
— На лов за фазани.
— Кога ще се върне?
— Около пет часа.
— Добре, значи ще го видя. Трябва да си тръгна чак утре сутринта.
Биди погледна кучето. Нейното куче. Каза името му и Мораг