— Не вдигай — каза на Бен, но той вече се беше отделил от нея и беше извадил апарата.
Дали не се зарадва на прекъсването? Кейт не беше сигурна и се ядоса, задето не настоя да изключи тъпия телефон. И защо трябваше някой да се обажда именно сега? Тъкмо в този момент…
Бен смръщи чело, понеже точно когато вдигна, за да приеме разговора, апаратът замлъкна.
— Клер — каза, след като погледна номера, и Кейт усети надигащ се гняв. Беше разказала на леля му, че иска да отиде с Бен на плажа, и Клер я подкрепи, обеща да се погрижи никой да не ги безпокои. А сега тя самата се обаждаше!
Полазиха я студени тръпки.
— Позвъни й — промълви сподавено, обзета от внезапна увереност, че нещо се е случило.
Но още преди Бен да набере, телефонът му отново завибрира и съобщи за получен есемес.
— От нея е. — Прочете съобщението и скочи на крака. — Трябва веднага да се върнем.
— Защо? — попита със свито сърце Кейт.
Бен вдигна нервно глава.
— В Дарингам Хол има пожар.
8
Бен натискаше докрай педала на газта и ланд роувърът на Кейт подскачаше опасно бързо по тесния полски път към стопанските постройки на Дарингам Хол, но тя самата не обръщаше внимание на високата скорост. Стискаше дръжката на вратата и се взираше ужасена в оранжево-червените пламъци, които се открояваха на фона на вечерното небе. Лютивата миризма на пушек нахлуваше през вентилационната система, а сините светлини на току-що пристигналите пожарни коли пулсираха призрачно в мрака.
— Ами конюшнята и оборът? — попита притеснено Кейт. — И те ли горят?
Бен поклати глава.
— Мисля, че е само кафето — отвърна й измъчено, а когато се приближиха още малко, Кейт видя, че е прав.
От отворите за прозорци и покрива на хамбара се извиваха високи пламъци, но конюшнята и оборът в съседство изглеждаха незасегнати, малко по-отдалеченият цех за вино и голямото хале със селскостопанските машини явно също не бяха застрашени.
Бен спря колата до конюшнята и щом слязоха, нажеженият въздух ги блъсна в гърдите. Въпреки това се затичаха напред, озоваха се насред хаоса, който цареше между постройките.
Две големи пожарни коли бяха паркирани напречно в двора и около дузина огнеборци развиваха маркучи и си подвикваха команди. Работеха енергично и съгласувано, координираха отлично действията си. За разлика от хората от имението, които търчаха като мухи без глави и се мъчеха да подгонят кравите към ливадите. Повечето животни вече се намираха в безопасност, но някои бяха изпаднали в паника от огъня и се лутаха из двора, така че момчетата не можеха да си вдигнат главата от работа. Джеймс, съпругът на Клер, бе застанал в центъра на бъркотията и се мъчеше да внесе някакъв ред, но не успяваше.
— Къде са конете? — попита Кейт и понечи да се спусне към конюшнята, ала в същия момент до нея изникнаха Клер и Тили. На зачервените им лица бе изписан шок.
— Стана толкова бързо — промълви Тили. — Видях пушека от шосето, а когато пристигнах, всичко беше в пламъци.
— Как се е случило? — попита Бен, изпреварил въпроса на Кейт.
— Не знаем. — Клер поклати отчаяно глава. — При избухването на пожара в хамбара не е имало хора. Момчетата го забелязаха едва след като беше излязъл извън контрол. Боя се, че вече нищо не може да се спаси.
Кейт бе на същото мнение. Хамбарът щеше да изгори до основи, дори пожарникарите нямаше да помогнат. Пък и те вече не се опитваха, а бяха насочили маркучите към конюшнята и обора, за да предотвратят разпространението на пламъците. Разстоянието до тях не бе голямо, а носените от вятъра искри се сипеха върху широкия покрив и на някои места вече се издигаха струйки пушек.
— Конете! — извика повторно Кейт, защото въпреки шума ясно дочу отчаяното им цвилене. — Да не би да са още вътре?
Джеймс, който се приближи към тях, кимна задъхано.
— Не можахме да ги изкараме. Забраниха да се влиза в конюшнята без защитно облекло. Но пожарникарите вече са започнали да ги евакуират. Ето ги, идват.
Първият пожарникар водеше за повода Честър, белия скопец на Дейвид. Следваха го двама колеги с други коне, които предадоха на момчетата, а те ги отведоха до ограденото пасище.
На пръв поглед всичко вървеше гладко, но Кейт все пак се притесняваше. Тъй като един от конете нямаше да позволи на пожарникарите да го пипнат.
— Ами Демон? — попита тя, имайки предвид плашливия си питомец.
Доколкото го познаваше, мъжете вероятно нямаше да припарят до бокса. Когато бе стресиран, жребецът определено оправдаваше името си.