Странен въпрос — та нали бяха дошли, понеже Бен заминаваше? Той обаче разбра накъде биеше икономът. Малко след смъртта на Ралф беше дошъл на летището с Къркби, но в последния момент се върна. Този път обаче нямаше да постъпи така.
— Да, моля — потвърди, а Къркби кимна и слезе с невъзмутимо лице. Както винаги.
И все пак, след като Бен взе багажа си, икономът за миг загуби власт над перфектно овладяната си мимика и на лицето му се изписа съжаление.
— Желая ви приятно пътуване, сър — каза леко сковано Къркби.
Бен му подаде импулсивно ръка и той я пое след кратко колебание. За миг погледите им се кръстосаха и Бен усети странно присвиване в стомаха, осъзнал, че може би се разделят завинаги.
— Благодаря — рече сподавено.
Сетне пусна рязко ръката на Къркби, взе чантата и куфара си и тръгна към входа.
— Сър?
Гласът на Къркби го спря. Обърна се още веднъж и погледна към високия едър мъж, застанал до елегантния ретро автомобил.
— С удоволствие ще ви посрещна, когато се върнете, сър.
Бен не знаеше какво да отговори, но и икономът явно не очакваше реакция, защото просто му кимна и се качи в колата.
Бен остана като вкаменен и изпрати с поглед бентлито, което се включи в автомобилния поток и не след дълго изчезна от очите му. После се обърна, влезе в залата и се насочи право към гишето на авиокомпанията.
Решението му беше правилно, макар в момента да имаше чувството, че е абсолютно погрешно. Беше положил огромни усилия, но те се оказаха недостатъчни. Затова и постъпката му беше логична. Защо да остава, след като беше наясно, че няма смисъл? По-добре беше да си тръгне и да се върне в света, в който плуваше в свои води и можеше да играе по своите правила. А веднъж пристигнал отново в Ню Йорк, навярно нямаше и да страда толкова. Щом нещата с Дарингам Хол приключеха, можеше да започне отначало. Така или иначе щеше да се намери някакво решение и тогава можеше да остави всичко тук зад гърба си и да го забрави.
Спомни си лицето на Кейт, отчаянието в очите й, когато се сбогува с нея.
Да забрави, подсети се. Чисто и просто трябваше да забрави. И в Ню Йорк със сигурност щеше да успее.
20
— Ехо, ти слушаш ли ме изобщо? — повиши леко глас Дрейк и Дейвид едва сега си даде сметка, че баща му говори с него.
— Извинявай, помислих, че говориш по телефона — каза на баща си.
И това не беше далеч от истината, понеже Дрейк горе-долу на всеки две минути приемаше обаждане или пък звънеше на някого. А тъй като беше сложил в кабинета си второ бюро за Дейвид, за да улесни комуникацията с него и го въведе в колкото се може повече детайли от управлението на игрална империя от ранга на „Стаята на Дрейк“, Дейвид волю-неволю слушаше всички разговори. Е, невинаги, днес например почти не им обръщаше внимание.
— Какво каза?
Дрейк се намръщи.
— Попитах те дали си прегледал материалите за следващата рекламна кампания.
— Рекламната кампания, да, разбира се — повтори Дейвид и извади съответната папка. — Ето калкулацията.
Само че този отговор очевидно не задоволи баща му, защото Дрейк повдигна въпросително вежди.
— Е, и? Според теб заслужава ли си?
Дейвид хвърли едно око на отделните точки. Кампанията не беше много скъпа и числата, които бе прегледал за съпоставка, говореха, че е постигнала напълно целта си. Затова кимна.
— Да, при всички положения. Помисли дали да не включиш този вид кампания като постоянно перо. На всеки няколко седмици. Мисля, че си струва разходите.
— Така и възнамерявах да направя — рече Дрейк, видимо доволен, но Дейвид отговори едва-едва на усмивката му — факт, който не убягна от вниманието на баща му. — При теб всичко наред ли е?
— Какво? Да, да. Просто… снощи не спах много добре — обясни Дейвид.
Напоследък рядко спеше добре, часове наред се въртеше в леглото и се опитваше да не мисли за Анна. Нямаше нужда обаче Дрейк да знае за това.
— А, така ли.
Обяснението на Дейвид май не го убеди напълно. Смени темата, но замислено се вгледа в сина си и както често през изминалите четири седмици, Дейвид си помисли, че все едно вижда образа си в огледало.
Вярно, баща му винаги се обличаше по-официално от него, обикновено носеше в офиса костюм, докато Дейвид беше по джинси и риза, всичко останало обаче — усмивката, мимиката и даже походката — повече от категорично издаваше, че са роднини. Често ги питаха дали е така, а когато Дрейк поясняваше на хората, че Дейвид му е син, в гласа му се долавяше нотка на гордост. Беше доволен от досегашния развой на експеримента, непрекъснато го повтаряше, пък и в интерес на истината момчето се справяше добре със задълженията си. И все пак…