— Ще те науча аз, мръснико! — изкрещя мъжът и Дейвид, изтръпнал от ужас, видя как бръкна в задния си джоб и извади сгъваем нож.
— Карл, внимавай! — извика Дейвид, защото шефът на охраната в момента бе зает с брадатия, който се беше окопитил и пак нападаше.
— Дейвид, недей! Не се намесвай! — извика Дрейк.
Беше последвал Дейвид и сега се помъчи да го задържи, но младежът пак се откопчи. С две-три крачки се озова при мъжете и препречи пътя на рижия.
— Господине, приберете ножа! — изрече с твърд глас. Мъжът обаче само го фиксира с яростен, стъклен поглед и му налетя без предупреждение.
— Я се разкарай от пътя ми, дребен чекиджия такъв! — изрева пияният, сграбчи Дейвид за лакътя и замахна с ножа.
Парализиран от страх, Дейвид видя проблясващото острие.
— Дейвид!
Карл внезапно изникна до тях и се хвърли между него и рижия. Силно блъсна Дейвид встрани, далеч от обсега на ножа.
Още под въздействие на шока, Дейвид отстъпи несигурно назад и видя как Карл се опита да избегне атаката на рижия. Извъртя се, но недостатъчно, защото острието го бръсна по рамото, разпра ризата му. Карл обаче не обърна внимание на раната, изтръгна ножа от ръката на мъжа и му нанесе ъперкът, който го срути окончателно на пода. После извади от строя и брадатия с точен удар в корема. Едва тогава попила рамото си и Дейвид, който се беше надявал, че не е нищо сериозно, видя как обилната кръв наквасва ризата му.
— Карл! — възкликна той и понечи да се втурне към него, но Дрейк го изпревари, отведе служителя си до близкия диван. Отвън се дочу вой на сирена.
— Посрещни полицаите! — нареди рязко на Дейвид. — А ако още не е дошла линейка, им кажи да повикат!
Дейвид все още се взираше в кървищата рана и изкривеното от болка лице на Карл.
— Съжалявам — продума, обаче Дрейк само направи нетърпелив жест.
— Хайде, върви! — изръмжа и Дейвид забеляза упрека в погледа на баща си, което още повече го разстрои и засили угризенията му.
Смутено се обърна и се завтече към полицаите, които току-що бяха пристигнали пред игралната зала.
21
Дрейк вкара черния хамър с оранжевото лого на „Стаята на Дрейк“ направо в отворения гараж на вилата в Хампстед и с дистанционното затвори всички врати. Сетне слезе и заобиколи автомобила, за да помогне на Карл. Дейвид, който беше на задната седалка, също изскочи от колата, но Карл се почувства неловко от толкова много внимание и махна със здравата си ръка в знак на отказ.
— Ще се оправя — увери двамата и изкриви лице в усмивка.
В болницата, където зашиха раната, му дадоха болкоуспокояващи и както личеше, вече беше напълно добре. Беше извадил късмет, че не бяха засегнати големи кръвоносни съдове. Това обаче не променяше факта, че Дейвид се чувстваше ужасно.
— Мога ли да направя още нещо? — попита, докато вървеше след двамата към къщата.
Карл поклати глава и спря пред стълбището във вестибюла.
— Ако не възразявате, бих искал да си полегна.
— Шегуваш ли се! Разбира се, че ще си полегнеш! — възнегодува Дрейк. — И ще се върнеш на работа чак когато лекарят ти разреши. Ясно ли е?
Карл кимна и слезе в приземния етаж, където се намираше малкият му едностаен апартамент.
— А ако имаш нужда от нещо, просто кажи — подвикна подире му Дейвид. Не беше сигурен дали Карл го чу, защото изчезна от погледа му в дъното на стълбите, без да отговори.
— Карл ще се справи и сам, Дейвид — рече Дрейк, а когато Дейвид вдигна глава към него, видя, че в очите му все още се четеше упрек. — Няма нужда от гувернантка.
Дейвид преглътна и последва Дрейк в хола.
— Сега като начало трябва да пийна нещо — каза баща му и се насочи право към домашния бар. Вместо обичайния джин с тоник си наля чист коняк и го изпи на екс.
Дейвид се спря нерешително до вратата.
— Съжалявам — повтори още веднъж. Беше го казал вече стотина пъти в болницата, но глождещото чувство в стомаха му така и не изчезваше. — Трябваше да те послушам.
— Да, по дяволите, трябваше! — сряза го Дрейк. — Постъпи глупаво и лекомислено!
— Но аз исках да помогна — оправда се Дейвид. — Нямаше как да зная, че…
— Именно — прекъсна го Дрейк. — Няма как да знаеш, понеже още не си изпадал в подобни ситуации. За разлика от мен или Карл. Той щеше да надвие и тримата. Ако не се беше намесил, нямаше да се стигне дотук.
Дейвид наведе виновно глава. Наистина си беше заслужил смъмрянето. Призляваше му дори само при мисълта, че ножът би могъл да прониже Карл на друго, може би дори фатално за живота място. Да не говорим, че и той сто на сто щеше да пострада, ако Карл не беше действал решително. И щеше да лежи с превръзка в кревата си. Или нещо по-лошо…