Исках да се изритам, когато осъзнах колко бях разчитал на онзи омразен вампир. Колко глупаво — сякаш някога можеше да се довериш на пиявица! Разбира се, че щеше да ме предаде накрая.
Бях разчитал да е на моя страна. Бях разчитал да страда повече, отколкото аз страдах. И, повече от всичко, бях разчитал, че той ще мрази онова отвратително нещо, убиващо Бела, повече, отколкото аз го мразех.
Бях му се доверил с това.
И ето сега бяха заедно, те двамата, наведени над многообещаващото малко чудовище със светнали очи като семейство.
А аз бях сам с омразата и болката си и беше толкова зле, че беше все едно ме измъчват. Като да ме влачат бавно през легло, покрито с бръсначи. Толкова ужасна болка, че би приел смъртта с усмивка, само за да се измъкнеш от нея.
Жегата отключи замръзналите ми мускули и аз бях на крака.
Главите и на тримата се вдигнаха рязко нагоре и видях как болката ми се загърчи на лицето на Едуард, когато нахлу в главата ми отново.
— Ах — изкашля той.
Не знаех какво правя; стоях там, треперещ, готов да изчезна във първия възможен момент.
Движейки се като атакуваща змия, Едуард се изстреля до една малка масичка и изтръгна нещо от чекмеджето оттам. Той го хвърли към мен и аз хванах предмета рефлексивно.
— Тръгвай, Джейкъб. Махни се оттук. — Той не го каза грубо — той хвърли думите към мен сякаш запазваха живота ми. Помагаше ми да намеря бягството, за което умирах.
Предметът в ръката ми бяха ключове от кола.
17. НА КАКВО ТИ ПРИЛИЧАМ? НА МАГЬОСНИКЪТ ОТ ОЗ? ИМАШ НУЖДА ОТ МОЗЪК? ОТ СЪРЦЕ? ДАВАЙ. ВЗЕМИ МОИТЕ. ВЗЕМИ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАМ
Имах някакъв план, когато побягнах към гаража на Кълън. Една част от него беше на връщане да съсипя колата на кръвопиеца.
Всъщност бях доста объркан, когато натиснах копчето на дистанционното и колата, която изписука и присветна, не беше неговото волвото. Беше друга кола — забележително нещо, въпреки че всеки един автомобил от дългата редица беше изключителен за себе си.
Той наистина ли е искал да ми даде ключовете за този Астън Мартин Винкуиш, или го е направил по случайност?
Не се замислих върху това, нито бях сигурен, че тази ситуация променяше втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Може би преди звукът, който издаваше двигателят, щеше да ме накара да изохкам, но всичко, което можех да направя в момента, бе да се концентрирам достатъчно, за да го подкарам.
Открих ръчката за седалката и се оттласнах назад, докато кракът ми силно натискаше газта. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята, когато се хвърли напред.
Отне ми само секунди, за да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше сякаш по-скоро я управлявах с мислите си, а не с ръцете. Когато изхвърчах от зеления тунел и се озовах на автомагистралата, за секунда зърнах сивото лице на Лия, което надничаше смутено през папратта.
За части от секундата се зачудих какво си мислеше тя, но после осъзнах, че не ме интересува.
Завих на юг, защото днес нямаше да изтърпя нито фериботи, нито трафик, нито каквото и да било нещо, което щеше да ме накара да махна крака си от газта.
В извратения смисъл, всъщност днес имах късмет. Ако под късмет се има предвид, това да минеш по силно натоварена магистрала с двеста километра в час, без да зърнеш нито един полицай, дори в контролираните градове, където ограничението на скоростта е 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е забавно, а и да не споменавам, че номера на колата щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност той щеше да си купи добър изход от ситуацията, но поне щеше да се чувства неприятно.
Единственият намек за наблюдение, на който попаднах, беше загатването на тъмнокафявата козина, която се движеше бързо през гората и бягаше успоредно с мен, няколко километра по южната страна на Форкс. Изглеждаше като Куил. Той също ме беше видял, защото след минута изчезна, без да даде сигнал за тревога. Отново почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.
Карах бързо по дългите Y-образни шосета, като се насочвах към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.
Изглеждаше ми, че карам цяла вечност, навярно защото все още бях бесен, но всъщност не бяха минали и два часа, преди да подкарам на север през неопределената застроена площ, която беше част и от Тахома, и от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не исках да убия невинни хора.