Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Докато ровех в главата си, за да намеря начин да избягам от болката, думите, които Лия ми каза по-рано днес, изникнаха пред мен:
„Знаеш, че това ще отмине, ако бележиш. Повече няма да се нараняваш заради нея.“
Изглежда да отнемат правото ти на избор не беше най-лошото нещо на света. Може би начинът, по който се чувствах сега, беше най-лошото нещо на света.
Бях виждал всички момичета в Ла Пуш, в резервата Мака, както и във Форкс. Имах нужда от по-широк ловен периметър.
Как да търся моята сродна душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че карах наоколо, в търсене на подходящото място. Минах покрай няколко търговски центъра, в които беше много вероятно да срещна подходящи момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра… Исках ли да бележа момиче, което се мотаеше по цял ден по магазините?
Продължих на север, където ставаше все по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен със семейства, деца, скейтбордове и велосипеди, хвърчила, пикници и така нататък. До сега не бях забелязал — денят беше хубав. Имаше слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха под синьото небе.
Паркирах напречно на две места за инвалиди — просто си просех акта — и се присъединих към тълпата.
Сякаш с часове се разхождах наоколо. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минаваше близо до мен, напрягайки се наистина да забелязвам коя беше хубава, коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно във всяко лице, за да съм сигурен, че наистина съм опитал. Неща като: тази имаше наистина правилен нос; онази трябва да си махне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата…
Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени — сякаш си мислеха „Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо?“ — Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това беше просто егото ми, което вилнееше.
Във всеки случай, нищо. Дори когато срещнах очите на момичето, което беше — безспорно — най-секси в парка, а може би и в целия град, а и тя гледаше точно мен с размишление, което изглеждаше като интерес, пак не почувствах нищо. Просто същият отчаян импулс да премахна болката.
Докато времето минаваше, започнах да забелязвам грешните неща. Тези на Бела. Косата на това момиче беше със същия цвят. Очите на онази бяха почти със същата форма. Скулите на тази минаваха по същия начин през лицето й. Онази имаше същата малка бръчка между очите си — което ме накара да се зачудя за какво се притесняваше…
Точно тогава се отказах. Защото беше абсолютна глупост да мисля, че съм избрал точното време и място да срещна сродната си душа, само защото бях толкова отчаян да го направя.
Нямаше логика да я намеря тук, така или иначе. Ако Сам бе прав, най-доброто място да открия генетичната ми половинка беше в Ла Пуш. Но, очевидно, никоя там не ми пасваше. Ако Били беше прав, тогава кой знае? Какво допринасяше за един по-силен вълк?
Мислейки, се върнах при колата, а после се отпуснах върху капака и се заиграх с ключовете. Може би бях това, което Лия си мислеше, че е. По някакъв начин бях мъртъв, а това не бива да се предава на следващо поколение. Или, може би, беше просто това, че животът ми е една голяма, жестока шега и нямаше с изход от кулминационната точка.
— Хей, добре ли си? Ехо? Ти там, с откраднатата кола.
Отне ми секунда да осъзная, че гласът говореше на мен, а след това още една секунда, за да реша да вдигна главата си.
Едно познато на външен вид момиче се взираше в мен, изражението й бе някак загрижено. Знаех защо разпознах лицето й — вече го бях сложил в списъка. Светла, червеникаво-златна коса, хубава кожа, няколко златни лунички на бузите и носа й, и очи с цвят на канела.
— Ако се чувстваш толкова разкаян от кражбата на колата — каза тя и се усмихна, така че на брадичката й се появи трапчинка. — Винаги можеш да се предадеш.
— Взета е на заем, не е открадната — казах остро. Гласът ми звучеше ужасно — сякаш бях плакал за нещо. Беше притеснително.
— Разбира се, това ще издържи в съда.
Намръщих се.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Всъщност не. Пошегувах се за колата, да знаеш. Просто… изглеждаш наистина разстроен за нещо. О, здравей, аз съм Лизи.
Тя протегна ръката си.
Гледах я, докато не я остави да се спусне.
— Както и да е — каза тя неловко. — Просто се чудех дали мога да помогна. Преди малко изглеждаше така, сякаш търсиш някого.