Също кимнах на Лия и Сет, когато завих по пътя на Кълън. Беше започнало да се смрачава и облаците бяха гъсти от тази страна на тесния пролив, но видях очите им да блестят от светлината на фаровете. Щях да им обясня по-късно. Щях да имам предостатъчно време за това.
Беше изненада да открия Едуард да ме чака в гаража. Не го бях виждал далеч от Бела дни наред. По лицето му можех да кажа, че нищо лошо не й се бе случило. Всъщност, изглеждаше по-спокоен от преди. Стомахът ми се сви като си спомних откъде идваше спокойствието.
Беше прекалено болезнено това, че при всичкото ми премисляне, бях забравил да разбия колата му. Е, добре. Вероятно нямаше да понеса да нараня тази кола, така или иначе. Може би и той знаеше това, когато ми я даде…
— Няколко неща, Джейкъб — каза той веднага щом изключих двигателя.
Поех дълбоко въздух и го задържах за момент. После, бавно излязох от колата и му хвърлих ключовете.
— Мерси за заема — казах кисело. Очевидно, трябваше да се отплатя. — Какво искаш сега?
— Първо… знам колко против си това да използваш авторитета си в глутницата, но…
Мигнах, учуден, че той дори би си представил да започне точно с това.
— Какво?
— Ако не можеш или не искаш да контролираш Лия, тогава аз…
— Лия? — прекъснах аз, говорейки през зъби. — Какво е станало?
Лицето на Едуард беше строго.
— Тя дойде да види защо си си тръгнал толкова внезапно. Опитах се да й обясня. Предполагам, че не е прозвучало правдоподобно.
— Какво направи тя?
— Тя премина в човешката се форма и…
— Наистина? — прекъснах отново аз, този път шокиран. Не можех да анализирам това. Лия да спре да бъде предпазлива в леговището на врага?
— Тя искаше да… говори с Бела.
— С Бела?
Тогава Едуард внезапно се раздразни.
— Няма да позволя Бела да бъде разстройвана така отново. Не ми пука колко оправдана си мисли Лия, че е! Не я нараних — разбира се, че не бих — но ще я изхвърля от къщата, ако се случи отново. Ще я метна отвъд реката…
— Почакай. Какво каза тя? — нищо от това нямаше смисъл.
Едуард пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Лия беше ненужно груба. Няма да се преструвам, че разбирам защо Бела не е способна да те остави, но знам, че не се държи така, за да те нарани. Тя страда много от болката, която причини, както на теб, така и на мен, когато те помоли да останеш. Това, което Лия каза, беше ненужно. Бела се разплака…
— Почакай… Лия е викала на Бела заради мен?
Той кимна остро.
— Ти беше доста буйно защитен.
— Не съм я молил да го прави.
— Знам.
Извъртях очи. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.
Но това определено бе нещо за Лия. Кой би повярвал? Лия да влезне в дома на кръвопиец като човек, за да се оплаква как са се отнасяли с мен.
— Не мога да обещая да контролирам Лия — казах му аз. — Няма да направя това. Но ще говоря с нея. И не мисля, че ще това ще се повтори. Лия не е от тези, които премълчават, така че вероятно днес си е казала всичко и така й е олекнало.
— Така бих казал.
— Както и да е, ще поговоря и с Бела. Няма нужда тя да се чувства зле. Това зависи от мен.
— Вече й казах това.
— Разбира се, че си. Тя добре ли е?
— Сега спи. Роуз е с нея.
Значи психопатката беше „Роуз“ сега. Напълно бе преминал на тъмната страна.
Той игнорира тази мисъл, продължавайки с по-пълен отговор на въпроса ми.
— Тя е… по-добре в някои отношения. Настрана от дългата, гневна реч на Лея и вината като последствие.
По-добре. Защото Едуард чуваше чудовището, сега всичко беше много нежно. Фантастично.
— Малко повече от това е — промърмори той. — Сега, когато мога да разбера мислите на детето, е очевидно, че той или тя има забележително развити умствени способности. Може да ни разбере, поне до някаква степен.
Зяпнах.
— Ти сериозно ли?
— Да. То явно има смътно усещане за това какво я наранява. Опитва се да го избегне, доколкото е възможно. То… я обича. Вече.
Ококорих се срещу Едуард, чувствайки се сякаш очите ми можеха да изскочат от орбитите си. При този отказ да повярвам, можех веднага да видя, че това бе критичния фактор. Това бе променило Едуард — чудовището го бе убедило в тази любов. Той не можеше да мрази това, което обичаше Бела. Всъщност, вероятно затова и не можеше да мрази мен. Въпреки това, имаше голяма разлика. Аз не я убивах.
Едуард продължи, сякаш не беше чул всичко това.
— Вярвам, че развитието е по-голямо, отколкото бяхме преценили. Когато Карлайл се върне…
— Не са се върнали? — прекъснах остро аз. Помислих си за Сам и Джаред, които наблюдаваха пътя. Щеше ли да им стане любопитно относно това какво се случва?