— Алис и Джаспър се върнаха. Карлайл прати цялата кръв, с която е успял да се сдобие, но не беше толкова много, колкото се надяваше. Бела ще използва този запас за още един ден, с начина, по който апетита й се усилва. Карлайл се задържа, за да намери друг източник. Не мисля, че сега това е необходимо, но той иска да бъде подготвен за всяка възможност.
— Защо да не е необходимо? А ако има нужда от още?
Можех да кажа, че той внимателно наблюдаваше реакцията ми, докато обясняваше.
— Опитвам се да убедя Карлайл да извади бебето веднага щом се върне.
— Какво?
— Детето изглежда се опитва да избегне грубите движения, но е трудно. Станало е прекалено голямо. Лудост е да чакаме, след като е напълно развито, въпреки това, което Карлайл бе предположил. Бела е прекалено крехка, за да отлагаме.
Коленете ми продължиха да омекват. Първо, разчитах толкова много на омразата на Едуард към нещото. Сега осъзнах, че мислех за онези четири дни като нещо сигурно. Бях заложил на тях.
Безкрайният океан от скръб се простря пред мен.
Опитах се да затая дъх.
Едуард чакаше. Вгледах се в лицето му, докато се съвземах, разпознавайки друга промяна там.
— Мислиш, че тя ще успее — прошепнах аз.
— Да. Това бе другото нещо, за което исках да говоря с теб.
Не можех да кажа нищо. След миг той продължи.
— Да — каза отново той.
— Да чакаме, както и направихме, за да бъде детето готово, това беше ненормално опасно. Във всеки момент може да е прекалено късно. Но ако се намесим, ако действаме бързо, не виждам причина защо да не мине добре. Да познавам ума на детето е невероятно полезно. За щастие, Бела и Роуз са съгласни с мен. Сега, когато ги убедих, че е безопасно за детето, ако действаме, няма защо да не позволим на това да сработи.
— Кога ще се прибере Карлайл? — попитах аз, все пак шептейки. Още не бях дошъл на себе си.
— До утре по обяд.
Коленете ми се пристегнаха. Трябваше да хвана колата, за да се задържа прав. Едуард се протегна сякаш предлагаше опора, но после го премисли по-добре и отпусна ръката си.
— Съжалявам — прошепна той. — Наистина съжалявам за болката, която ти причинява всичко това, Джейкъб. Въпреки че ме мразиш, трябва да призная, че не чувствам същото към теб. Мисля за теб като за… брат по много начини. Другар по оръжие, най-малкото. Но Бела ще оцелее. — Когато каза това, гласът му бе свиреп, дори яростен. — И знам, че това е нещото, което наистина те интересува.
Вероятно бе прав. Беше трудно да се каже. Виеше ми се свят.
— Омразно ми е да правя това сега, когато вече ти идва в повече, но очевидно има малко време. Трябва да те помоля за нещо — да те умолявам, ако трябва.
— Нищо не ми остана — задавих се аз.
Той вдигна ръката си отново, сякаш за да я постави на рамото ми, но после, както и преди, я отпусна и въздъхна.
— Знам колко много си дал — каза тихо той. — Но това е нещо, което имаш, и то само ти. Моля това от истинския Алфа, Джейкъб. Моля за това от наследника на Ефраим.
Далеч бях от възможността да отговоря.
— Искам разрешението ти да се отклоня от това, което сме се уговорили в договора си с Ефраим. Искам да ни позволиш едно изключение. Искам разрешението ти да спася живота й. Знаеш, че така или иначе ще го направя, но не искам да нарушавам обещанието си към теб, ако има някакъв начин да го избегна. Никога не сме възнамерявали да се връщаме към нашата природа, и не го правим лекомислено сега. Искам разбирането ти, Джейкъб, тъй като знаеш точно защо правим това. Искам съюзът между семействата да оцелее, когато това приключи.
Опитах се да преглътна.
„Сам“, помислих си аз. „Сам е този, от когото се нуждаеш.“
— Не. Авторитетът е приписан на Сам. Той принадлежи на теб. Ти никога няма да му го отнемеш, но никой освен теб не може да се съгласи законно с молбата ми.
— Решението не е мое.
— Твое е, Джейкъб, и ти го знаеш. Думата ти относно това ще ни осъди или ще ни оневини. Само ти можеш да ми дадеш това.
— Не мога да мисля. Не знам.
— Нямаме много време.
Той погледна бегло назад към къщата.
Не, нямаше време. Няколкото ми дни се бяха превърнали в няколко часа.
— Не знам. Нека помисля. Само ми дай минута, става ли?
— Добре.
Тръгнах към къщата и той ме последва. Лудост, колко просто беше да вървя през тъмнината с вампир зад себе си. Не се чувствах в опасност, или дори некомфортно, наистина. Чувствах се, сякаш вървях до когото и да било. Е, някой, който миришеше лошо.
Имаше движение в храста, разположен на ръба на голямата ливада, а после ниско скимтене. Сет сви рамене в папратта и дойде със скокове до нас.