— Здравей, хлапе — промърморих аз.
Той наклони глава и аз потупах рамото му.
— Всичко е наред — излъгах аз. — Ще ти разкажа по-късно. Съжалявам, че те изоставих така.
Той ми се ухили.
— Хей, кажи на сестра си да престане веднага, ясно? Стига толкова.
Сет кимна веднъж.
Този път го бутнах по рамото.
— Връщай се на работа. Ще те сменя след малко.
Сет се опря до мен, бутайки ме обратно, а после препусна с всички сили към дърветата.
— Той има един от най-чистите, искрени, мили умове, които някога съм чувал — промърмори Едуард, когато Сет не се виждаше. — Късметлия си, че споделяш мислите си с него.
— Знам това — изсумтях аз.
Тръгнахме към къщата и главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от това как някой смучеше през сламка. Тогава Едуард се забърза. Втурна се към стълбите и изчезна.
— Бела, скъпа, мислех че спиш — чух го да казва. — Съжалявам, не трябваше да тръгвам.
— Не се притеснявай. Просто толкова ожаднях, че това ме събуди. Добре, че Карлайл носи още. Детето ще се нуждае от това, когато излезе от мен.
— Правилно. Това е добро предположение.
— Чудя се дали ще иска нещо друго — замисли се тя.
— Предполагам, че ще разберем.
Минах през вратата.
Алис каза:
— Най-накрая — а очите на Бела проблеснаха към мен. Тази вбесяваща, неустоима усмивка прекоси лицето й за секунда. После трепна и лицето й се сниши. Устните й се нацупиха, сякаш се опитваше да не заплаче.
Искаше ми се да ударя Лия право в тъпата й уста.
— Здрасти, Бела — казах бързо аз.
— Как я караш?
— Добре съм — каза тя.
— Голям ден е днес, а? Много нови неща.
— Не е нужно да правиш това, Джейкъб.
— Не знам за какво говориш — казах аз, отивайки да седна на облегалката за ръка на дивана, до главата й. Едуард вече бе там на пода.
Тя ме погледна укорително.
— Толкова съ… — започна да казва тя.
Стиснах устните й между палеца и показалеца си.
— Джейк — смънка тя, опитвайки се да избута ръката ми. Опитите й бяха толкова слаби, че бе трудно да повярвам, че наистина се опитва.
Поклатих глава.
— Можеш да говориш, когато не си глупава.
— Добре, няма да го казвам — смънка тя.
Дръпнах ръката си.
— Съжалявам! — довърши бързо тя, а после се ухили.
Завъртях очи, а след това й се усмихнах.
Когато се вгледах в очите й, видях всичко, което бях търсил в парка.
Утре тя щеше да е някой друг. Но за щастие жива, а това беше от значение, нали? Тя щеше да ме гледа със същите очи, до някаква степен. Щеше да се усмихва със същите устни, или почти. Все още щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който е имал пълен достъп до същността на ума ми.
Лия можеше да е интересен другар, може би дори истински приятел — някой, който да остане с мен. Но тя не беше най-добрият ми приятел, по начинът, по който беше Бела. Настрана от невъзможната любов, която изпитвах към Бела, също така я имаше и другата връзка, и тя бе чак до костите ми.
Утре тя щеше да е мой враг. Или мой съюзник. И, очевидно, тази разлика зависеше от мен.
Въздъхнах.
— Добре! — Помислих си аз, като отстъпих и последното нещо, което имах. Това ме накара да се почувствам празен. „Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим, имаш разрешението ми, думата ми, че това няма да наруши договора. Останалите просто ще трябва да винят мен. Прав си — не могат да отрекат, че е мое право да се съглася на това.“
— Благодаря ти.
Шепотът на Едуард бе достатъчно тих, че Бела да не чуе нищо. Но думите бяха толкова пламенни, че с ъгълчетата на очите си видях, че останалите вампири се обърнаха, за да погледнат.
— Значи — попита Бела, опитвайки се да е небрежна. — Как мина денят ти?
— Чудесно. Излязох да шофирам. Помотах се в парка.
— Звучи хубаво.
— Разбира се, разбира се.
Изведнъж тя направи гримаса.
— Роуз? — помоли тя.
Чух Блонди да се кикоти.
— Отново?
— Мисля, че съм изпила половин литър през последния час — обясни Бела.
Едуард и аз се мръднахме от пътя, докато Розали дойде да повдигне Бела от креслото и да я отведе в банята.
— Може ли да ходя? — попита Бела. — Краката ми са достатъчно вдървени.
— Сигурна ли си? — попита Едуард.
— Роуз ще ме хване, ако се препъна в краката си. Което се случва доста лесно, откакто не мога да ги виждам.
Розали изправи внимателно Бела на крака, държейки ръцете си изцяло върху раменете й. Бела протегна ръцете си пред себе си, трепвайки леко.
— Чувствам се добре — въздъхна тя. — Ъх, но съм огромна.
Наистина беше. Коремът й беше направо континент.
— Още един ден — каза тя и потупа корема си.
Не можех да предотвратя болката, която премина през мен във внезапен, пробождащ изблик, но се опитах да я държа на разстояние от лицето си. Можех да я скрия за още един ден, нали?