Не гледах как Алис довършва работата. Обърнах се към операционната маса, където Бела вече посиняваше, очите й бяха разширени и втренчени.
— Сърдечен масаж? — Едуард изръмжа, бързо и изискващо.
— Да!
Опитах се набързо да преценя лицето му, търсейки някакъв знак, че ще реагира като Розали. Но там имаше само целенасочена ярост.
— Накарай я да диша! Трябва да го извадя, преди…
Друго разтрошаващо щракване излезе от тялото й, най-силното до момента, толкова силно, че и двамата замръзнахме шокирани, чакащи писъкът й. Нищо. Краката й, до този момент свити в агония, сега се отпуснаха в неестествена позиция.
— Гръбнакът й — той се задави от ужас.
— Извади го от нея! — изръмжах аз, хвърляйки скалпела към него. — Сега вече, няма да усети нищо!
Наведох се над главата й. Устата й изглеждаше празна, за това притиснах устните си към нейните и изпълних белия й дроб с въздух. Усетих тялото й да се повдига, следователно нищо не блокираше гърлото й.
Устните й имаха вкус на кръв.
Можех да чуя как сърцето й бие, неравномерно. Поддържай го, помислих си яростно към нея, издишайки нов порив въздух в тялото й. Обеща ми. Накарай сърцето си да бие.
Чух мекия, мокър звук на скалпела да преминава през стомаха й. Повече кръв капеше по пода.
Следващият звук ме разтърси, неочакван, ужасяващ. Като разкъсване на метал. Звукът ме върна към нощта на поляната, преди толкова много месеца, раздиращия звук на новородените, разкъсвани на парчета. Погледнах и видях лицето на Едуард притиснато към подутината. Вампирски зъби — сигурен начин да пробиеш вампирска кожа.
Побиха ме тръпки, докато издишах още въздух в Бела.
Тя се закашля към мен, мигаше, въртейки очи сляпо.
— Стой с мен, Бела! — извиках й — Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме изоставиш. Накарай сърцето си да бие!
Очите й се завъртяха, търсейки мен или него, но не виждаха нищо.
Въпреки това се вгледах в тях, задържайки погледа си там.
Изведнъж тялото й замръзна под ръцете ми, въпреки, че продължаваше да диша и сърцето й все още биеше. Осъзнах, че тишината означаваше, че е свършило. Сигурно е излязло от нея.
И то беше.
— Ренесме — прошепна Едуард.
Значи, Бела не е била права. Не беше момчето, което си представяше. Каква изненада. Тя за какво ли не грешеше?
Не отместих поглед от зачервените й очи, но усетих ръцете й леко да се вдигат.
— Нека аз… — прошепна тя с дрезгав глас — Дай ми я.
Трябваше да се досетя, че той винаги би и дал това, което искаше, без значение колко глупаво беше то. Но не съм си представял, че ще я послуша сега. За това и не се опитах да го спра.
Нещо топло докосна ръката ми. Това трябваше да привлече вниманието ми. Нищо не беше топло за мен.
Но не можеш да отделя погледа си от лицето на Бела. Тя мигна и се загледа, най-после виждайки нещо. Изстена странно, слабо напяване.
— Ренес… ме. Толкова… красива.
И тогава ахна — ахна от болка.
Докато погледна, вече беше прекалено късно. Едуард беше грабнал топлото кърваво нещо от ръцете й. Очите ми пробягаха по кожата й. Беше почервеняла от кръвта — кръвта, която излезе от устата й, кръвта по съществото и прясна кръв избликваше от един малък белег, над лявата й гърда, с формата на двоен полумесец.
— Ренесме, не — измърмори Едуард, сякаш учеше малкото чудовище на обноски.
Не погледнах нито един от двамата. Гледах само Бела, докато очите й се извъртяха назад.
С един последен слаб удар, сърцето й се поколеба и затихна.
Тя пропусна половин удар и тогава ръцете ми бяха на гръдния й кош, правейки сърдечен масаж. Броях в главата си, опитвайки се да поддържам ритъм. Едно. Две. Три. Четири.
Прекъснах за една секунда, за да напълня дробовете й с въздух.
Не виждах нищо. Очите ми бяха мокри и замъглени. Но бях много чувствителен към звуците в стаята. Неохотното туп-туп на сърцето й под настоятелните ми ръце, ударите на собственото ми сърце и още едно — неравномерни удари, прекалено бързи, прекалено слаби. Не можех да им намеря място.
Насилих още въздух в гърлото на Бела.
— Какво чакаш? — въздъхнах аз, задъхано, помпайки сърцето й. Едно. Две. Три. Четири.
— Вземи бебето — бързо каза Едуард.
— Изхвърли го през прозореца — Едно. Две. Три. Четири.
— Дай я на мен — чу се тих мелодичен глас от вратата.
Аз и Едуард изръмжахме в един и същ момент.
Едно. Две. Три. Четири.
— Контролирам се — обеща Розали — Дай ми бебето, Едуард. Ще се погрижа за нея, докато Бела…
Дишах вместо Бела, по време на размяната. Неравномерното туп-туп-туп затихна с разстоянието.