— Мръдни си ръцете, Джейкъб.
Вдигнах поглед от белите очи на Бела, все още помпайки сърцето й. Едуард имаше спринцовка в ръката си — цялата сребърна, сякаш бе направена от стомана.
— Какво е това?
Каменната му ръка избута моята от пътя му. Чу се тихо хрускане, когато ударът му счупи малкия ми пръст. В същия момент, той заби иглата право в сърцето й.
— Отровата ми — отговори той, докато натискаше буталото.
Можех да чуя удара на сърцето й, все едно беше пуснал ток през нея.
— Продължавай да го поддържаш — заповяда той. Гласът му беше леден, мъртъв. Свиреп и нехаен. Като че ли беше машина.
Пренебрегнах болката от заздравяващият ми пръст и отново започнах масажа. Беше по-трудно, сякаш кръвта й се втвърдяваше — по-гъста и по-бавна. Докато тласках сега гъстата кръвта през артериите й, наблюдавах какво прави той.
Изглеждаше сякаш я целува, докосваше устните си към гърлото й, китките й, към вътрешността на ръката й. Но можех да чуя сочното разкъсване на кожата и докато зъбите му я пробиваха, отново и отново, вкарвайки отрова в системата й, на колкото се може повече места. Видях бледият му език да преминава през кървящите рани, но преди това да ме отврати или ядоса, осъзнах какво правеше. Там където езикът му разнесеше отровата върху кожата й, тя се затваряше. Задържайки отровата и кръвта в тялото й.
Издишах още въздух в устата й, но там нямаше нищо. Безжизненото повдигане на гърдите й в отговор. Продължих да помпам сърцето й, броейки, докато той работеше над нея обезумяло, опитвайки се да я събере. Всички коне и войни на краля…
Но там нямаше нищо, само аз и той.
Работейки над един труп.
Защото само това беше останало, от момичето, което и двамата обичахме. Това разрушено, обезкръвено, разкъсано тяло. Не можехме да възстановим Бела.
Знаех, че е прекалено късно. Знаех, че е мъртва. Бях сигурен, защото привличането го нямаше. Не виждах никаква причина да седя тук до нея. Тя вече не беше тук. Значи това тяло не значеше нищо за мен. Несъзнателната нужда да бъда до нея беше изчезнала.
Или по-точната дума е, че се беше преместила. Усещах привличането от противоположната посока. От долния етаж, през вратата. Силното желание да се махна от тук и никога, никога да не се върна.
— Тръгвай, тогава — той щракна със зъби и избута ръцете ми, заемайки моето мястото. Този път, май три пръста бяха счупени.
Изправих ги сковано, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.
Той блъскаше мъртвото й сърце по-бързо от мен.
— Тя не е мъртва — изръмжа той — Ще се оправи.
Вече не бях сигурен дали говори на мен.
Обръщайки се, оставяйки го с неговата смърт, тръгнах бавно към вратата. Толкова бавно. Не можех да накарам краката си да се движат по-бързо.
Това беше, значи. Океанът от болка. Другият бряг беше толкова далеч през кипящата вода, че не можех да си го представя, още по-малко да го видя.
Отново се чувствах празен, сега, когато бях загубил целта си. Битката ми да спася Бела продължи толкова дълго. Но тя нямаше да бъде спасена. Съзнателно се беше жертвала, да бъде разкъсана от детето на онова чудовище, така, че битката беше загубена. Всичко свърши.
Потреперих от звука, който се чуваше зад мен, докато слизах по стълбите — звукът на едно мъртво сърце, принудено да бие.
Исках да изсипя белина в главата си и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори образите от последните минути на Бела. Щях да понеса мозъчното увреждане, ако щеше да ми помогне да забравя — писъците, кървенето, непоносимото хрущеше и щракването, когато новороденото чудовище я разкъсваше отвътре.
Исках да тичам, да прескоча стълбите и да изтичам през вратата, но краката ми бяха тежки като желязо и чувствах тялото си по-изтощено от всякога. Влачех се по стълбите, като куц старец.
Спрях на последното стъпало, събирайки сили да стигна до вратата.
Розали беше с гръб към мен, на чистата част от белия диван, гукайки и мърморейки на увитото в одеяло нещо в ръцете й. Трябва да е чула че спрях, но ме игнорира, залисана в своя момент на откраднато майчинство. Може би сега щеше да е щастлива. Розали получи това, което искаше, а Бела никога нямаше да дойде да вземе съществото от нея. Зачудих се, дали отровната русокоска не се беше надявала на това, през цялото време.
Тя държеше нещо тъмно в ръцете си и от малкия убиец, който държеше се чуваше жадно сучене.
Във въздуха се носеше мирис на кръв. Човешка кръв. Розали го хранеше. Разбира се, че искаше кръв.
С какво друго би могъл да храниш чудовището, което жестоко осакати собствената си майка? Можеше просто да изпие кръвта на Бела. Може би беше.
Докато слушах звука от храненето на малкия екзекутор, силата ми се върна.