Сила и омраза и горещина — червена топлина премина през главата ми, изгаряща, но не изтри нищо. Образите в главата ми бяха като гориво, изграждайки Ада, но отказвайки да бъдат погълнати. Усетих, че цялото ми тяло трепери, но не се опитах да го спра.
Розали не ми обръщаше никакво внимание, напълно погълната от съществото. Така разсеяна, тя нямаше да бъде достатъчно бърза да ме спре.
Сам беше прав. Съществото беше нарушение — съществуването му беше против законите на природата. Черен, бездушен демон. Нещо, което нямаше право да съществува.
Нещо, което трябваше да бъде унищожено.
Изглежда, все пак, привличането не ме е теглело към вратата. Сега можех да го усетя, насърчавайки ме, дърпайки ме напред. Подтиквайки ме да довърша това, да освободя света от това изчадие.
Когато съществото беше мъртво, Розали щеше да се опита да ме убие и аз щях да се бия. Не бях сигурен, дали щях да имам време да я убия, преди другите да се притекат на помощ. Може би да, може би не. Не ми пукаше особено.
Не ме интересуваше, дали вълците ще стоят безучастно, ще отмъстят или ще нарекат правосъдието на Кълън честно. Нищо нямаше значение. Всичко от което се интересувах, беше собственото ми правосъдие. Отмъщението ми. Нещото, което уби Бела, нямаше да живее и минута повече.
Ако Бела оцелееше, щеше да ме намрази за това. Щеше да иска лично да ме убие.
Но не ми пукаше. Нея не я интересуваха чувствата ми — остави се да бъде заклана като животно. Защо да мисля за чувствата й?
Тук идваше Едуард. Сега беше прекалено зает, обладан от безумното отрицание, опитвайки се да съживи един труп, за да слуша плановете ми.
Нямаше да имам възможност да изпълня обещанието си към него, освен ако, не бих се обзаложил за това, успеех да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, трима срещу един. Но дори и да успеех, не мисля, че ще имам сили да го убия.
Нямах достатъчно милост в себе си да го направя. Защо да го оставя да избяга от това, което е направил? Не би ли било по-честно, по-приятно, да го оставя да живее с нищо, абсолютно нищо.
Почти се усмихнах, изпълнен с омраза, представяйки си го. Без Бела. Без изчадието убиец. И без, колкото членове на семейството му успеех да убия. Разбира се, сигурно ще сглоби последните, след като няма да съм наоколо да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога нямаше да бъде цяла.
Зачудих се, дали съществото, можеше да бъде сглобено. Съмнявах се. То беше част и от Бела, трябва да е наследило малко от нейната уязвимост. Можех да чуя това, в малкото туптене на сърцето му.
Неговото сърце биеше. Нейното не.
Само една секунда беше минала, докато стигах до тези лесни решения.
Трептенето ставаше по-обтегнато и по-бързо. Приведох се, подготвяйки се да скоча към русокосия вампир и да изтръгна, със зъби, съществото от ръцете й.
Розали отново загука на съществото, оставяйки настрана празната метална бутилка и вдигайки съществото във въздуха, за да притисне лицето си към бузата му.
Перфектно. Новата й позиция беше идеална за удара ми. Наведох се и усетих как горещината започва да ме променя, докато привличането към убиеца растеше — беше по-силно от преди, толкова силно, че ми напомни за заповед от Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчинях.
Този път исках да се подчиня.
Убиецът се вгледа в мен зад рамото на Розали, погледът му по-съсредоточен, отколкото би трябвало да бъде погледът на някой новороден.
Топли кафяви очи, цвета на течен шоколад — същите, каквито бяха очите на Бела.
Треперенето ми спря, топлина премина през мен, по-силна от преди, но различна топлина — не изгаряща.
Излъчваща светлина.
Всичко в мен се изгуби, докато гледах малкото порцеланово лице на бебето полувампир, получовек. Всички… който ме задържаха към живот, бяха разрязани на малки парчета, като да отрежеш връвчиците на един куп балони. Всичко, което ме изграждаше — любовта ми към мъртвото момиче горе, любовта към баща ми, лоялността към новата ми глутница, любовта към по-големите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, именно ми, самият аз — в този момент се откъсна от мен — клъц, клъц, клъц — и се понесе към вселената.
Но аз не бях оставен на течението. Ново въже ме държеше, там където бях.
Не едно, а милиони. Не въжета, а стоманени жици. Милиони стоманени жици, всички ме придържаха към едно нещо — центъра на вселената.
Сега можех да го видя — как вселената се въртеше около тази точка. До този момент не бях виждал симетрията във вселената, но сега изглеждаше доста ясно.
Не гравитацията ме задържаше на мястото ми.
Беше момиченцето в ръцете на русокосия вампир, което ме държеше там.